Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two Little Girls in Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Две малки момиченца в синьо

ИК „Бард“, София, 2006

Американска. Първо издание

ISBN: 954-585-745-5

История

  1. — Добавяне

76

Офисът на фирмата за почистване „Рилайъбъл“ се намираше в мазето на къщата на Стан Шафнър. Час след разговора с Джед Марти Мартинсън реши, че трябва да поговори още веднъж с Шафнър. Прегледа показанията, дадени от двамата синове на Стан и от дългогодишните му работнички — жените, които бяха свършили истинската работа по миенето, бърсането на прах и лъскането в дома на семейство Фроли. Всичките свидетелстваха, че докато са били в къщата, никой външен човек не е влизал.

Когато Марти препрочете показанията на служителките на Шафнър, веднага забеляза един пропуск. Никоя от разпитаните не споменаваше, че Стан е наминал, докато са чистели, макар че лично той бе признал, че е направил обичайната си проверка. Ако не смятаха, че е важно да споменат шефа си, беше ли възможно, без да искат, да пропуснат и някой друг? Марти реши, че един личен разговор очи в очи си заслужава усилието.

Стан Шафнър отвори вратата. Той беше нисък, но видимо як мъж в края на петдесетте години, с буйна коса с цвят на морков и живи кафяви очи. Създаваше впечатлението, че вечно бърза. Марти отбеляза, че е облечен с дебело яке за навън. Или се готвеше да излиза, или току-що се бе прибрал.

Веждите му се вдигнаха учудено, когато разпозна посетителя си.

— Влизай, Марти, или трябва да те наричам капитан?

— Марти стига, Стан. Ще ми отделиш ли няколко минути? Няма да те бавя, виждам, че ще излизаш.

— Нищо подобно, върнах се преди три минути. През остатъка от деня ще си стоя тук. Соня ми е оставила бележка, че телефонът е звънял през целия следобед. Налага се да отговоря на съобщенията и да събера поръчките.

Докато Марти го следваше по стълбите към мазето, благодари на съдбата, че жената на Стан не си бе вкъщи. Тя беше всеизвестна бъбрица и клюкарка и устата, й не млъкваше. Щеше да го засипе с въпроси как върви разследването.

Стените на офиса бяха облицовани с чворести борови дъски, които му напомниха на стаята за почивка на баба му. Голямата коркова дъска за закачане на бележки бе набодена с рисунки и снимки от разни ситуации, възникнали при почистването на къщите.

— Имам няколко нови, Марти — похвали се Стан. — Наистина са смешни. Хвърли им един поглед!

— Не сега — отказа Марти. — Стан, трябва да говорим за къщата на Фроли.

— Добре, но твоите момчета ни разпънаха на кръст след отвличането.

— Знам, но има някои неща, които трябва да уточним. Проследяваме всяко противоречие, без значение колко е обикновено. Влизаш ми в положението, нали?

— Да, разбира се. Надявам се, не се съмняваш, че някой от моите хора те е излъгал. — Наеженият тон на Стан и начинът, по който могъщият му гръден кош неочаквано се развълнува, когато се изпъчи в стола си, напомниха на Марти за разярен наперен петел с накокошинени пера и гребен.

— Не, не подозирам твоите хора, Стан — увери го бързо той. — И най-вероятно следата, която се опитвам да открия, също е повече или по-малко задънена улица. Ще ти го изложа по-накратко — смятаме, че някой е наобиколил къщата и предварително е проучил в коя спалня спят близначките. Както знаеш, къщата е доста по-голяма, отколкото изглежда отвън. Има пет спални, всяка от които е подходяща за малки момиченца. И все пак нашият човек е знаел в коя точно стая са те. Семейство Фроли са се пренесли в къщата на другия ден, след като твоите хора са я почистили. Маргарет Фроли твърди, че никакви непознати не са идвали преди отвличането. Съмнявам се, че някой се е осмелил да се промъкне нелегално за оглед на мястото.

— Искаш да кажеш?…

— Искам да кажа, че похитителите са знаели къде точно да отидат на втория етаж. Смятам, че твоят персонал няма да излъже нарочно, но от друга страна, в показанията си ти ни каза, че към края на деня си минал да провериш как върви работата. А нито един от хората ти не го спомена.

— Сигурно са си мислели, че ги питаш дали някой външен човек не е влизал. Мен ме смятат за част от екипа. Нямам нищо против да говориш с всеки от тях отново. Скоро ще се върнат, за да вземат колите си.

— Знаеше ли някой от вас коя стая са избрали родителите за близначките?

— Всички знаехме. Стийл и Маргарет пристигнаха същата вечер, за да боядисват. Кутиите със синя боя бяха струпани в голямата задна стая, а белият килим беше навит в ъгъла на руло. Бяха донесли дори някои от играчките, помня люлеещото се конче.

— Говорил ли си с някого за това, Стан?

— Само със Соня. Познаваш жена ми, Марти. Тя може да бъде следовател при теб. Ходила е в къщата преди години, когато старата госпожа Кънингам давала някакво благотворително парти. Ако щеш вярвай, дори се опита да ме врънка да я купя, когато старицата си замина от този свят. Казах й да забрави тези налудничави идеи.

Стан Шафнър се усмихна снизходително.

— Соня беше силно развълнувана, когато разбра, че там ще живеят близначета. Интересуваше се в коя стая ще бъдат децата или ще спят в отделни стаи, и дали тапетите на стените са с Пепеляшка, защото тя щяла да избере точно такива. Обясних й, че децата ще спят в една стая, най-голямата, ъгловата, че ще бъде боядисана в небесносиньо и ще има бял килим. После й се сопнах: „А сега ме остави на мира, не мога да изпия една бира с Клинт“.

— С Клинт ли?

— Да, Клинт Даунс. Той е пазач в голф клуба на Данбъри. Познавам го от години. Правим основно почистване в клуба всеки сезон преди отварянето му. Клинт случайно беше наминал, когато се върнах от къщата на Фроли, та го поканих да остане за по бира.

Марти се изправи и докосна с пръсти униформената си шапка.

— Добре, ако се сетиш още нещо, обади ми се.

— Разбира се. Гледам внуците си и се опитвам да си представя какво ще ми е, ако един от тях си отиде. Не мога да си го представя, нито да го преживея.

— Разбирам. — Марти изкачи първите няколко стъпала и се обърна. — Стан… този Даунс. Знаеш ли къде живее?

— Да, в бунгалото на територията на клуба.

— Редовно ли се отбива при теб?

— Не. Искаше да ми съобщи, че си е намерил работа във Флорида и ще напусне скоро. Питаше дали не познавам някого, който би се кандидатирал за работата в голф клуба. — Стан се разсмя. — Знам, че Соня може да умори много хора, но Клинт беше достатъчно учтив да се направи, че проявява истински интерес към разказа ми за къщата на Фроли.

— Добре. До скоро.

Докато караше колата си към полицейския участък, Марти мислеше за казаното от Стан. Данбъри не влизаше в неговата юрисдикция, но щеше да се обади на Карлсън да отиде до голф клуба, реши той. И това можеше да се окаже фалшива следа, но след като всички се хващаха за сламка, може би ще е най-правилно да проучат по-внимателно този Клинт.