Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (75)

75

Въпреки че нямаше търпение да стигне по-скоро до Кейп Код, Пайд Пайпър отдели време да намери пуловер с качулка, който облече под якето си, както и стари тъмни очила, които покриваха почти половината му лице. Отиде с колата си до летището, паркира и влезе в малкия терминал, където намери пилота, който го очакваше. Разговорът им беше кратък. Казаха му, че самолетът е на пистата. Кола с карта на областта щеше да е паркирана на летището в Чатам. Пилотът щеше да остане, за да го върне късно същата вечер.

Точно след час Пайд Пайпър слезе от самолета. Беше седем вечерта. Неочаквано свежият и сух въздух на Кейп Код, както и обсипаното със звезди небе го накараха да се почувства неспокоен. Кой знае защо бе очаквал и тук да е облачно и да вали силен дъжд, какъвто се изливаше над окръг Ню Йорк. Но поне колата бе точно такава, каквато бе поръчал — черен седан среден размер, приличащ на половината коли по пътищата на Америка. Разгледа подробно картата и установи, че не е много далеч от мотела „Раковина и дюна“.

Имаше почти цял час, а може би и повече до срещата с Клинт, помисли си той. Дали Клинт е успял да вземе совалката „Делта“ в пет и половина? Ако я е изпуснал, се е качил на полета в шест на „Ю Ес Еъруейс“. Вероятно в момента е в Бостън и взема кола под наем. Пилотът го бе осведомил, че полетът от Бостън до Чатам трае около час и половина. Реши да паркира в близост до мотела и да го изчака.

Когато се обади на Клинт по телефона, му се искаше да го попита какви са номерата на буса, но реши, че това ще го направи подозрителен. Лукас му го бе описал като стар и очукан микробус. Разбира се, че щеше да бъде с регистрационни табели от Кънектикът. Нямаше да е много трудно да го открие на паркинга, реши Пайд Пайпър.

Лукас доста подигравателно му бе описал Клинт и Анджи, но той никога не бе ги виждал. Беше ли необходимо да поема този излишен риск и да идва тук, вместо просто да остави на Клинт да очисти Анджи и детето? Какво от това, че щеше да запази целия милион за себе си? „Но аз ще мога да спя спокойно само ако всички са мъртви — помисли си той. — Лукас знаеше кой съм. Те не. Как да бъда сигурен обаче, че не е казал на Клинт? Не искам този тип да ме изнудва, да диша във врата ми, след като получи своята част от откупа! Би могло да му хрумне, че съм длъжен да споделя с него и останалите седем милиона!“

Трафикът по шосе 28 беше по-натоварен, отколкото бе очаквал. Кейп Код беше като останалите летни курорти, помисли си. Все повече и повече хора живееха целогодишно тук.

На кого му пука?

Зърна голямата табела „Раковина и дюна“ и светещият надпис „Свободни стаи“ под нея. Външният вид на мотела беше приятен — с бели дъски и зелени капаци. Приличаше на повечето крайпътни мотели, разположени покрай основните магистрали. След входа алеята се разделяше на две. Едната водеше под навеса на рецепцията, другата заобикаляше. Пайд Пайпър зави надясно и пое по алеята, която избягваше регистратурата. Тъй като не искаше да привлича внимание, караше със скорост, която според него беше нормална, а очите му шареха напред-назад из паркинга в търсене на буса. Не вярваше да го намери отпред, тъй като бе много лесно да го забележат от шосе 28. Обиколи отзад. Там имаше много повече коли, най-вероятно принадлежащи на хората, чиито стаи са на втория етаж. Това беше добра възможност, реши той. Когато намереше буса, щеше да потърси място близо до него, все едно е отседнал в мотела.

Ако Анджи имаше малко мозък, щеше да паркира близо до сградата. Благодарение на светлините от входа номерата на паркиралите коли се виждаха съвсем ясно. Той забави скоростта и колата му се влачеше едва-едва, докато оглеждаше номерата.

Накрая забеляза автомобил, който със сигурност беше нейният — тъмнокафяв бус, поне на десет, а може и на повече години, с вдлъбнатина встрани и номера от Кънектикът. През пет коли от него на следващата редица имаше празно място. Пайд Пайпър паркира там, излезе от седана и отиде да огледа буса отблизо. Светлината беше напълно достатъчна, за да види, че отзад има детска седалка.

Погледна часовника си. Имаше предостатъчно време, а беше зверски гладен. В съседство имаше ресторант за бързо хранене. Защо не? — запита се, като извади тъмните очила, сложи си ги и прекоси паркинга. Ресторантът беше пълен. Чудесно, реши той. Единственото свободно място на бара беше до шубера. Той седна и посегна към менюто, когато жената до него даде поръчката си за хамбургер, черно кафе и портокалов сок, но за из път.

При звука на гласа й Пайд Пайпър рязко обърна глава. Но още преди да зърне кльощавата жена с права кестенява коса, разпозна агресивния, дрезгав глас, който бе чул по телефона.

Забоде нос в менюто. Знаеше, че не е сбъркал. Това беше тя — Анджи.