Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two Little Girls in Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Две малки момиченца в синьо

ИК „Бард“, София, 2006

Американска. Първо издание

ISBN: 954-585-745-5

История

  1. — Добавяне

59

Норман Бонд живееше на четиринадесетия етаж в жилищна сграда, граничеща с Ийст Ривър, на Седемдесет и втора улица в Манхатън. Неговият панорамен, триста и шейсет градусов изглед внасяше известно оживление в самотния му личен живот. Обикновено ставаше рано, за да се наслади на изгрева на слънцето. Вечер намираше особено удоволствие да наблюдава блестящите светлини на мостовете, протегнали се над реката.

В събота, след гадното време през изминалата седмица, утрото се пукна чисто и блестящо, но дори ярката слънчева светлина не подобри настроението му. Часове наред Норман седя на дивана в дневната и методично обмисли възможностите си.

Реши, че не са особено много. Стореното беше сторено и нищо не можеше да се промени. Казана дума, хвърлен камък.

„И ни молитви, нито мисъл ще отменят Божия промисъл“[1] — рецитира си шепнешком.

Не си спомняше точно цитата, но беше нещо подобно.

Как може да е толкова глупав, за пореден път се запита Норман. Как можа да се изпусне с това „мир на праха й“! Все едно им заяви, че е умряла.

Агентите от ФБР веднага се хванаха за думата. Беше минало много време откакто го бяха разпитвали във връзка с изчезването на Тереза. Сега щяха да започнат отново. Но когато някой изчезне и е в неизвестност от седем години, според закона го обявяват за мъртъв, нали? Тогава не е ли естествено да го наречеш покойник? Тереза бе в неизвестност от цели седемнадесет години. Разбира се, че е умряла.

Да носи венчалната халка, която бе дал на жена си, онази, която тя остави на скрина, когато го напусна, беше съвсем естествено. Но беше ли безопасно да продължи да носи и другата халка — която вторият й съпруг бе поставил на пръста й? Той откопча верижката от врата си и свали двата пръстена, разглеждайки ги напрегнато. От вътрешната страна и на двата с малки букви бе гравирано „Любовта е вечна“.

Пръстенът, който другият й бе подарил, беше с диаманти, помисли си завистливо Норман. А неговата халка бе обикновена, сребърна. Но толкова бе могъл да си позволи да купи на времето.

— Моята покойна жена, мир на праха й — произнесе на глас той.

Сега, след толкова време, отвличането на двете деца отново бе привлякло вниманието на агентите върху него. Моята мъртва жена!

Щеше ли да бъде разумно да зареже компанията и да замине зад граница? Да, но беше прекалено неочаквано, прекалено противоречащо на всичко, за което бе работил и на което бе посветил живота си.

Към обяд осъзна, че още не е облечен и седи само по бельо. Тереза много се дразнеше от този му навик.

— Хората, които значат нещо, не седят по долни гащи, Норман — обикновено му казваше тя с презрителен поглед. — Просто не го правят. Или си сложи халат, или се облечи. Едното или другото.

Тя плака много, плака безутешно, когато близнаците се родиха преждевременно и не оживяха, но само седмица по-късно каза нещо от рода на „може би така е по-добре“. Скоро след това го напусна и замина за Калифорния, получи развод и след година се омъжи повторно. Бе чувал как някои от служителите в компанията му се присмиваха зад гърба.

— Новият й съпруг бил от съвсем различно тесто, не като бедния Норман — подхвърли един от тях.

Норман все още трепваше при спомена за обидата.

Когато се ожениха, бе казал на Тереза, че някой ден ще стане шеф на борда на директорите.

Сега знаеше, разбира се, че това никога няма да стане, но то вече нямаше значение. Какъв смисъл да скърби за поста, а вече нямаше нужда и от парите, така или иначе. Но не можеше да не носи пръстените, помисли си, като отново закопча верижката на врата си. Те някак му даваха сила. Напомняха му, че не е просто несигурният, досаден натегач, за какъвто го мислеха всички останали.

Норман се усмихна при спомена за ужасения поглед на Тереза, когато се обърна и го видя скрит на задната седалка на колата й.

Бележки

[1] Поемата „Рубайят“ от Омар Хаям — древноперсийски математик, астроном, философ и поет от XI в. — Б.пр.