Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (55)

55

— Той е тук — прошепна агент Шон Уолш на партньора си Деймън Филбърн. Беше девет и тридесет сутринта в събота. Той посочи слабата фигура на един мъж в суитшърт с вдигната качулка, който бе паркирал близо до жилищната кооперация в Клифтън, Ню Джърси, и сега вървеше по алеята към предната врата. Колата, в която чакаха агентите, бе спряла от другата страна на улицата. С ловко движение те едновременно излязоха и се озоваха от двете страни на мъжа, преди той да успее да пъхне ключа в ключалката.

Обектът на тяхното наблюдение — полубратът на Стийл, Ричард Мейсън, не се изненада.

— Влезте — покани ги. — Но само си губите времето. Нямам нищо общо с отвличането на близначките на брат ми. Като ви знам как действате, вие, момчета, сигурно сте подслушали телефона на майка ми, когато тя ми се обади след вашето посещение там.

Никой от агентите не си направи труда да му отговори. Мейсън запали лампата в коридора и влезе във всекидневната. Обзавеждането бе безлично и напомняше на мотел: диван с дамаска от кафяв туид, малка масичка, бежов килим. През последните десет месеца Мейсън живееше тук, но нищо в стаята не подсказваше, че това е неговият дом. Вградените шкафове не съдържаха нито една книга. Нямаше семейни снимки или лични вещи, които да подсказват хоби или някакъв вид занимание през свободното време. Мейсън седна на един от столовете, кръстоса крака и извади пакет цигари, запали и огледа масичката до стола с объркано изражение.

— Изхвърлих всички пепелници, за да не се изкушавам да пуша — обясни. Сви рамене и донесе една чинийка от кухнята.

„Опитва се да ни покаже колко е спокоен — помисли си Уолш. — Всички я знаем тази игра.“ Размени бърз поглед с Филбърн и се убеди, че са на едно и също мнение. Агентите нарочно не нарушиха тишината.

— Вижте какво, през последните няколко дни шофирах много и се нуждая от почивка. Трябва да си легна. Казвайте какво искате — настоя Мейсън. Тонът му беше нахален и нафукан.

— Кога пропушихте отново, господин Мейсън? — попита Уолш.

— Преди седмица, когато чух, че децата на брат ми са изчезнали — отговори домакинът.

— Или може би когато заедно с Франклин Бейли планирахте как да ги отвлечете? — попита с равен глас агент Филбърн.

— Вие да не сте луди? Децата на брат ми?

Уолш наблюдаваше как Мейсън обръща глава, за да погледне Филбърн. Видя как червенината пропълзя по шията и оцвети лицето му. Разгледа чертите му и забеляза силната прилика, която имаше с брат си. Но приликата свършваше дотук, помисли си. Беше видял Стийл Фроли по телевизията и бе впечатлен от силния му самоконтрол, макар да бе очевидно, че човекът е под огромно напрежение. Докато Мейсън бе лежал в затвора за измама, бе излъгал хората и отнел парите им. А сега се опитва да измами и нас, мислеше си Уолш, като играе ролята на гневния чичо.

— Не съм говорил с Франклин Бейли от осем години — заяви Мейсън. — Като се имат предвид обстоятелствата, силно се съмнявам, че той би се съгласил да говори с мен.

— Не изглежда ли твърде подозрително съвпадение фактът, че той — фактически един непознат, предложи услугите си да посредничи между похитителите и семейството на брат ви? — зададе поредния си въпрос Уолш.

— От спомените ми за Бейли съдя, че обича да застава в светлината на прожекторите. Беше кмет, когато инвестира в моята компания. Спомням си как се шегуваше с мен, че дори е готов да отвори някой плик с бюлетина, ако пресата ще го отрази. Когато накрая не го избраха, това направо разби сърцето му. Знам, че умираше да седне на пейката на свидетелите в моя процес и бе силно разочарован, когато се съгласих на споразумение с обвинението. С всички лъжци, които федералните наредиха като свидетели, нямаше да имам никакви шансове, ако отидех на процес.

— Посетили сте брат си и жена му в Риджфийлд скоро след преместването им там преди няколко месеца — продължи Уолш. — Не минахте ли да се видите и с Франклин Бейли в името на доброто старо време?

— Това е глупав въпрос — отговори безизразно Мейсън. — Той щеше да ме изрита като мръсно псе.

— Никога не сте били особено близки с брат си, нали? — намеси се Филбърн.

— Много братя не са близки. Още повече братя от различни бащи.

— Срещнали сте съпругата на брат си — Маргарет, преди той да се запознае с нея. Било е на сватба, доколкото знаем. След това сте й телефонирали и сте я поканили на среща, но тя ви е отрязала. После е срещнала Стийл в колежа. Това ядоса ли ви?

— Никога не съм имал проблем със свалянето на привлекателни жени. За доказателство — имам два брака с красиви и умни жени. Не съм правил втори опит с Маргарет.

— За малко да успеете с пирамидата, която е щяла да ви донесе милиони. Но сте се провалили. След като Стийл е получил работа, която му дава шансове да се издигне, не си ли помислихте отново, че е по-добър от вас?

— Никога не ми е минало през ума. И както казах, не съм измамил никого.

— Господин Мейсън, носенето на багаж е доста изтощително. Със сигурност не е работата, която бихте си избрали.

— В момента съм на изчаквателна позиция, работата ми е временна — отвърна спокойно Ричард Мейсън.

— Не се ли страхувате да не я загубите? Не сте се мяркали там цяла седмица.

— Обадих им се да предупредя, че не се чувствам добре и ще ползвам една седмица отпуск.

— Странно, но от летището не ни казаха това — вметна Филбърн.

— Значи някой е объркал нещата. Уверявам ви, че се обадих.

— И къде отидохте?

— В Лас Вегас. Чувствах, че късметът ми работи.

— Не ви ли мина през ума в този тежък момент да бъдете с брат си и снаха си?

— Стиви не би ми се зарадвал. Аз му създавам затруднения. Можете ли да си представите картинката как братът — бивш затворник, се върти из задния двор с представителите на пресата? Сам казахте, че Стиви е заел важна позиция в компанията си. Обзалагам се, че ме е пропуснал в автобиографията си.

— Запознат сте с банковите трансфери и знаете банки, които приемат по интернет пари от неизвестен произход, пренасочат ги и унищожават записите, нали?

Мейсън се изправи.

— Махайте се оттук. Вън! Или ме арестувайте, или си вървете! Не разполагате с нищо срещу мен.

Никой от агентите не помръдна.

— Съвпадение ли е, че миналата седмица сте посетили майка си в Северна Каролина? През същия уикенд, когато са отвлечени децата на брат ви? Може би това е опит да си създадете алиби?

— Вън!

Уолш извади бележника си.

— Къде отседнахте в Лас Вегас, господин Мейсън? Има ли хора, които могат да потвърдят, че сте били там?

— Няма да отговарям на въпросите ви, докато не се свържа с адвоката си. Познавам ви. Опитвате се да ми заложите капан.

Уолш и Филбърн станаха.

— Ще се върнем — рече Уолш. Тонът му бе заплашителен. Мъжете напуснаха апартамента, но спряха до колата на Мейсън. Уолш светна фенерчето си и разгледа таблото.

— Петдесет хиляди шестстотин четиридесет и шест мили — установи той.

Филбърн записа цифрите.

— Той ни наблюдава — предупреди партньора си.

— Знам. Точно това искам. Да е наясно какво правя.

— Колко мили каза майка му?

— Когато му се обади веднага след посещението ни, му напомни, че колата е минала петдесет хиляди мили (баща му го забелязал) и че гаранцията й ще изтече, така че да побърза да отиде на сервиз и да я провери. Явно Фроли старши е педант по отношение на поддръжката на коли.

— Мейсън е навъртял около шестстотин мили над петдесет хиляди. От Уинстън-Салем дотук са точно толкова. Не е ходил във Вегас. Това е сто процента сигурно. Така че къде е бил според теб?

— Моето предположение е: някъде наблизо, зает с пазенето на деца — отговори Филбърн.