Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two Little Girls in Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Две малки момиченца в синьо

ИК „Бард“, София, 2006

Американска. Първо издание

ISBN: 954-585-745-5

История

  1. — Добавяне

52

Маргарет седеше в края на леглото в спалнята на близначките. Сините кадифени роклички, купени за рождения им ден, бяха в скута й. Беше я връхлетял споменът как обличаше момиченцата за празника. Стийл се бе върнал вкъщи по-рано, планираха веднага след тържеството да отидат на вечерята, давана от неговата фирма. Близначките бяха толкова възбудени, че Стийл трябваше да вземе Кели в прегръдките си, докато Маргарет закопчее копченцата на рокличката на Кати.

Как се смееха и си говореха на техния език, помисли си тя. Бе убедена, че могат да си четат мислите една на друга. Ето защо бе сигурна, че Кати наистина е жива: тя казваше на Кели, че иска да се върне вкъщи.

Видението на уплашената Кати, завързана към леглото, изпълни Маргарет със страх и ярост. „Къде да търси детето си?“ — измъчваше се тя. Накъде да тръгне? Какво е свързано с рокличките? Имаше нещо, което трябваше да си спомни. Какво беше то? Прокара ръка по мекото кадифе. Спомни си, че макар и с намалена цена, те все пак струваха повече, отколкото бе планирала да плати. Продължи да търси сред другите дрехи по рафтовете, ровеше из паметта си Маргарет, и пак се върна при тях. Продавачката спомена колко стрували в „Бергдорф“. После каза: „Какво смешно съвпадение, преди малко друга жена пазаруваше за близнаци“.

„Ето какво беше!“ — ахна Маргарет. Точно това се опитваше да си спомни: магазина, откъдето купи рокличките, и продавачката. Да, да, тя сподели, че малко преди това продала дрехи за тригодишни близначета на жена, която дори не знаела кой номер носят децата.

Маргарет стана и рокличките се плъзнаха на пода. Щеше да познае продавачката, когато я види. Това е невероятно съвпадение — че някой друг е купил дрехи за тригодишни близначета от същия магазин, няколко дни преди момиченцата да бъдат отвлечени. Ала щом отвличането е било планирано, похитителите са знаели, че децата ще бъдат само с пижамки, когато ги вземат от леглото им. Следователно ще им трябват дрехи за смяна. Трябваше да говори с продавачката!

Когато слезе долу, Стийл тъкмо бе прибрал Кели от детската градина.

— Всичките й приятелчета толкова й се радваха — каза той, гласът му бе пълен с фалшива бодрост. — Нали, скъпа?

Без да отговори, Кели пусна ръката му и си съблече жилетката. После започна да си шепне нещо под носа.

Маргарет погледна Стийл.

— Говори с Кати.

— Опитва се да говори с Кати — поправи я той.

Маргарет протегна ръката си.

— Стийл, дай ми ключовете от колата.

— Маргарет…

— Знам какво правя. Остани с Кели. Не я изпускай от очи нито за миг. И запиши всичко, което каже, моля те.

— Къде отиваш?

— До магазина на шосе 7, откъдето купих рокличките им за тържеството. Трябва да говоря с продавачката.

— Защо не й се обадиш по телефона?

Маргарет се опита да си поеме дълбоко въздух.

— Стийл, просто ми дай ключовете! Добре съм. Няма да се бавя.

— В края на улицата все още стои един микробус от медиите. Ще те последват.

— Ще ги заблудя. Няма и да разберат, че съм аз. Моля те, дай ми ключовете!

Кели внезапно се завъртя и сграбчи крака на баща си.

— Съжалявам — изплака тя. — Съжалявам. Няма вече!

Стийл я вдигна и я залюля на ръце.

— Спокойно, Кели. Всичко е наред.

Детето стискаше юмручета. Майка й вдигна ръкава на блузката и видя как ръката й започна да почервенява почти на същите места, където имаше черно-сини петна, когато се върна вкъщи.

Устата на Маргарет пресъхна.

— Ето, виж! Онази жена току-що ощипа Кати — прошепна тя. — Знам, че е така. О, боже, Стийл, не разбираш ли? Дай ми ключовете.

Той неохотно извади връзката от джоба си, тя я грабна от ръката му и изтича навън. След петнадесет минути вече бе в магазина „Абис“ на шосе 7.

Вътре имаше десетина клиентки. Маргарет обиколи щандовете, търсейки продавачката, която я бе обслужила. Тъй като не я видя, попита за нея касиерката, която пък я упъти към управителя.

— О, сигурно имате предвид Лайла Джаксън — рече управителката, когато Маргарет й описа младата жена. — Днес има свободен ден и знам, че е с майка си в Ню Йорк на вечеря и театър. Всяка друга наша служителка ще бъде очарована да ви помогне.

— Лайла има ли мобилен телефон? — прекъсна я Маргарет.

— Да, но не мога да ви го дам. — Управителката — жена на около шейсет години с изрусена до бяло коса, неочаквано стана по-официална и по-сдържана. — Ако имате някакво оплакване, можете да говорите направо с мен. Аз съм Джоан Хауел и отговарям за работата тук.

— Нямам никакво оплакване. Когато миналата седмица бях тук, Лайла Джаксън ми спомена за някаква жена, която искала да купи дрешки за близначета, а не знаела размера им. За тази жена искам да поговоря с нея.

Хауел поклати глава.

— Не мога да ви дам номера на Лайла — повтори. — Тя ще бъде утре на работа в десет. Можете да дойдете пак — и с извинителна усмивка й обърна гръб.

Маргарет я хвана за ръката.

— Вие не разбирате! — повиши глас тя. — Моето момиченце го няма! Но то е живо! Трябва да го намеря. Трябва да го намеря, преди да е станало късно!

Другите клиентки наоколо се вторачиха в нея. Никакви сцени, напомни си Маргарет. Ще я помислят за луда.

— Извинете — продума, като пусна ръкава на Хауел. — Кога казахте, че ще дойде утре Лайла?

— В десет часа. — Този път Джоан Хауел я гледаше със съчувствие и симпатия. — Вие сте госпожа Фроли, нали? Лайла ми каза, че сте купили от нашия магазин рокличките за рождения ден на близначките. Съжалявам за Кати. Простете ми, че не ви познах. Ще ви дам номера на Лайла, но едва ли ще носи мобилния си телефон в театъра, или пък ще го изключи там. Заповядайте в кабинета ми.

До Маргарет достигна шепотът на останалите посетителки, станали свидетели на избухването й:

— Това е Маргарет Фроли. Майката на отвлечените близначета…

Връхлетя я скръб, потопи я в отчаяние, и за да не рухне, тя изтича навън. Запали мотора и натисна газта. Не знаеше накъде да се отправи, затова подкара по първия изпречил се път. По-късно установи, че е излязла на шосе 1–95 север и се насочва към Род Айлънд. На първата табела за Кейп Код спря да зареди с бензин и едва тогава осъзна колко далеч е стигнала. Обърна по 1–95 юг и кара, докато видя обозначение за шосе 7, сетне пое по него, с идеята да намери летище „Данбъри“. Най-накрая стигна до него и паркира близо до входа.

Той е носил тялото й в кашон, мислеше си Маргарет. Вместо в ковчег. Качил я е на самолета и е полетял над океана, сетне е отворил вратата или прозореца и е хвърлил тялото на нейното хубаво момиченце. Падането трябва да е продължило дълго. Дали кашонът се е разкъсал? Дали Кати е паднала от него във водата? О, сега водата е толкова студена!

„Не мисли за това — напомни си тя. — Мисли колко много обичаше тя да си играе сред вълните.“

Трябваше да накара Стийл да наеме лодка. Може би, ако излязат в океана и хвърлят някакви цветя, ще почувстват, че са се сбогували със своето малко момиченце. Може би…

Едно фенерче неочаквано светна в прозореца й. Маргарет вдигна очи.

— Вие ли сте госпожа Фроли? — Гласът на полицая беше внимателен.

— Да.

— Позволете да ви помогнем да се приберете у вас, госпожо. Съпругът ви ужасно се безпокои за вас.

— Излязох просто да свърша нещо.

— Госпожо, вече е единадесет вечерта. Напуснали сте магазина в четири часа следобед.

— Нима? Навярно е станало така, защото престанах да се надявам.

— Да, госпожо. Позволете сега да ви закарам у вас.