Мери Хигинс Кларк
Две малки момиченца в синьо (24)

24

— Маргарет, ние сме напълно убедени, че нямаш нищо общо с отвличането на децата — каза агент Карлсън. — Но вторият тест на детектора на лъжата беше по-неубедителен от първия. Вероятно може да се обясни с емоционалното ти състояние. Независимо какво си чела в романите и гледала по телевизията, детекторът на лъжата невинаги е точен и поради тази причина не се приема като доказателство в съда.

— Но за какво ми говорите? — попита вяло Маргарет. Тонът на гласа й беше направо безразличен. „Какво значение има всичко това?“ — мислеше си тя. Отговаряше на въпросите, но почти не разбираше какво я питат. Бяха само думи, просто думи. Около час преди това Стийл й бе дал да изпие успокоителното, което докторът й препоръча. За първи път вземаше хапче, макар че й бе предписано да пие по едно на всеки четири часа. Ала Маргарет не харесваше усещането, че е обгърната в мъгла, което лекарството й причини. Направо не можеше да се съсредоточи върху думите на агента от ФБР.

— И при двата теста ти зададоха въпроса, дали познаваш човек, който може да е отговорен за отвличането — повтори спокойно Уолтър Карлсън. — Когато каза, че не познаваш, при втория тест това бе регистрирано като лъжа. — Вдигна ръка, когато видя, че тя се готви да протестира. — Почакай, Маргарет! Първо ме изслушай. Ти не лъжеш. Знаем това. Но е възможно някъде дълбоко в подсъзнанието си да подозираш някого и това да е повлияло върху резултатите, макар че ти дори не си даваш сметка.

Навън става тъмно, мислеше си Маргарет. Часът е седем.

След един час Франклин Бейли ще бъде пред сградата на „Таим Уорнър“ и ще чака някой да се свърже с него. Ако предаде парите, може би децата ще си дойдат още тази вечер.

— Маргарет, слушай — настоя Стийл.

Тя чу как чайникът започна да свири. Рина Чапман бе донесла голяма купа макарони, сирене и парчета прясна вирджинска шунка. „Имаме толкова добри съседи, помисли си Маргарет. Нямахме възможност да ги опознаем. Когато близначките се приберат, ще ги поканя всички, за да им се отблагодаря.“

— Маргарет, искам отново да разгледаш досиетата на някои от хората, които си защитавала — рече Карлсън. — Ограничихме ги до трима-четирима. След произнасянето на присъдите са те обвинили за загубата на делата си.

Маргарет се насили да се фокусира върху имената на подсъдимите, които бе защитавала.

— Осигурих им най-добрата защита, която можах. Доказателствата срещу тях бяха прекалено много. И наистина бяха виновни. Издействах им доста добри споразумения, но те не пожелаха да ги сключат. После, когато на процесите ги обявиха за виновни и получиха по-големи присъди, отколкото ако ме бяха послушали, решиха, че вината е моя. Но това се случва с много обществени защитници.

— След присъдата Дони Марс се е обесил в килията си — отбеляза Карлсън. — На погребението майка му крещяла: „Почакай да видиш, когато Фроли разбере какво е да загубиш детето си“.

— Това се случи преди четири години. Доста преди близначките да се родят. Жената беше изпаднала в истерия — обясни Маргарет.

— Може да е била истерична, но сякаш е изчезнала от лицето на земята, както и другият й син. Възможно е несъзнателно да я подозираш, как мислиш?

— Тя беше истеричка — повтори спокойно Маргарет и сама се учуди, че може да бъде толкова безучастна и хладнокръвна. — Дони беше болен, страдаше от маниакална депресия. Помолих съдията да го изпрати в болница. Трябваше да бъде под лекарски надзор. Брат му ми се извини в писмо за клетвите на майка си. Твърдеше, че не мислела какво говори. — Затвори очи, сетне бавно ги отвори. — Ето, това беше другото нещо, което се опитвах да си спомня — произнесе неочаквано тя.

Карлсън и Стийл я загледаха втренчено. Тя се унася, помисли си Карлсън. Успокоителната таблетка бе започнала да действа и я приспиваше. Гласът й се снижи до шепот и той трябваше да се наведе, за да чуе какво казва.

— Трябваше да се обадя на доктор Харис — продължи Маргарет. — Кати е болна. Когато се приберат, доктор Харис ще се погрижи за Кати.

Карлсън погледна Стийл.

— Доктор Харис педиатър ли е?

— Да. Работи в Презвитерианската болницата в Манхатън и изучава модела на поведение на близнаците. Публикува и трудове по темата. Когато разбрахме, че очакваме близнаци, Маргарет се свърза с нея. Оттогава тя се грижи за нашите момиченца.

— Когато ни уведомят откъде да вземем децата, незабавно ще ги откараме в най-близката болница за преглед — успокои го агентът. — Доктор Харис може да ни чака там.

„Говорим си така, сякаш всичко е приключило и децата са при нас“, помисли си Стийл. Дали все още са облечени с пижамките си? Обърна глава и се взря в дъжда, който биеше по прозорците, сетне погледна и Карлсън. Сметна, че знае какво точно мисли агентът. Дъждът щеше да направи наблюдението и проследяването на похитителите много по-трудно.

Но агентът от ФБР Уолтър Карлсън не мислеше за времето. Беше се концентрирал върху онова, което Маргарет току-що каза:

„Това беше другото нещо, което се опитвах да си спомня.“

А кое е първото, Маргарет? Кое е другото? Ключът може би е в теб. Спомни си, преди да е станало прекалено късно.