Виктор Юго
Морски труженици (86)

V
Великият гроб

Жилиат тръгна по брега, отмина бързо пристанището Сен Пиер, после се запъти към Сен Сансон покрай морето, като се криеше от минувачите и отбягваше улиците, изпълнени с народ по негова вина.

Както знаем, той отдавна обикаляше надлъж и шир целия край, без никой да го види. Познаваше пътищата, избрал си беше самотни и лъкатушни пътечки. Имаше дивите привички на човек, който знае, че не го обичат. Странеше. Още от дете, като виждаше неприветливите лица на хората, той стана саможив — черта, която се превърна после у него в инстинкт.

Той отмина площада, после солниците. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад, към рейда „Кашмир“, който беше разперил платна. Вятърът беше слаб и Жилиат се движеше по-бързо от „Кашмир“. Жилиат вървеше сред крайбрежните скали, до самата вода, с наведена глава. Приливът започваше.

По едно време той се спря, обърна се с гръб към морето и се взира няколко минути в няколко дъба отвъд канарите, зад които се виеше пътят за Вал. Това бяха дъбовете в местността, наречена Долните къщи. Там някога, под тия дъбове, пръстът на Дерюшет написа на снега името му — „Жилиат“. Тоя сняг отдавна се беше стопил.

Той продължи пътя си.

Денят беше прекрасен, най-хубавият ден през тази година. В утринта имаше нещо празнично. Беше един от ония дни, в които май щедро раздава своите богатства; единствената цел на вселената сякаш беше да празнува и да се радва на щастието си. Сред целия шум от гората и от селото, от морето и от въздуха се разнасяше гугукане. Първите пеперуди кацаха на първите рози. Всичко в природата беше ново — тревите, мъхът, листата, уханието, лъчите. Сякаш слънцето за пръв път светеше. Камъчетата сякаш бяха измити от росата. Птиците пееха първата си песен, излитаха в пръв полет. Нежно цвърчаха едновременно всички — синигери, кълвачи, кадънки, червенушки, врабчета. Люлякът, момината сълза, лаври и глициния пъстреха храсталаците с нежните си цветове. Чудно красива водна леща, която се среща в Гернсей, застилаше блатата с изумрудена покривка. Там се къпеха стърчиопашки, които си вият толкова хубави гнезда. През зеленината прозираше небесната синева. Трънките бяха цъфнали, ракитите бяха цъфнали; бели китки блестяха, жълти китки искряха през преплетените вейки. Пролетта разливаше сребро и злато в грамадната дантелена кошница на гората. Младите издънки бяха свежо зелени. Във въздуха се носеха бодри приветствия. Гостоприемното лято отваряше вратата си на пролетните птици. По това време долитаха лястовиците. Глогът не беше цъфнал и китки жълтуга ограждаха стръмните склонове на издълбаните пътища. Хубавото и красивото живееха в добро съседство; величественото и изящното се допълваха; голямото не пречеше на малкото; цареше пълно съгласие.

Беше хубаво, ясно и топло; в дворовете зад плета се смееха деца. Някои играеха на дама. Ябълките, прасковите, черешите, крушите покриваха овощните градини с големите си бледи или червени корони. В тревата се мяркаха иглика, зеленика, равнец, маргаритки, нарциси, зюмбюл, теменуги и великденчета. На всяка стъпка имаше пореч, жълта перуника и тия красиви розови звездички, които цъфтят винаги заедно и затова ги наричат „другари“. Златисти насекоми тичаха сред камъните. Цъфнала тлъстига багреше сламените покриви. Труженичките от кошерите бяха вън. Пчелите се трудеха. Просторът беше изпълнен с морски шепот и бръмчене на мухи.

Когато Жилиат стигна в Сен Сансон, на дъното на пристанището нямаше още вода и той успя да мине по сухо, незабелязан зад коритата на корабите за поправка; редица плоски камъни близо един до друг му помогнаха да мине.

Никой не забеляза Жилиат. Тълпата беше на другия край на пристанището, до гърлото на залива, около „Дома на неустрашимите“. Името му се носеше от уста на уста. Толкова много говореха за него, че не му обърнаха никакво внимание. Жилиат мина, сякаш скрит от шума, който сам беше подигнал.

Видя отдалеч „дебеланата“ на мястото, където я беше завързал, комина на машината между четирите вериги, дърводелците, които работеха, смътни сенки на любопитните, които се движеха напред-назад, и чу гръмливия и весел глас на мес Летиери, който даваше нареждания.

Потъна в уличките.

Зад „Дома на неустрашимите“ нямаше никой — всички любопитни се тълпяха отпред. Жилиат сви по пътечката край ниската градинска стена. Спря в кътчето, където растеше дивият слез; видя камъка, на който сядаше; видя дървената пейка, на която сядаше Дерюшет. Погледна пътечката, пясъка, където видя да се прегръщат две сенки, които бяха изчезнали.

Тръгна пак. Изкачи се на хълма, където се издигаше замъкът Вал, спусна се надолу и се запъти към „Къщата в покрайнината“.

Заливът Уме Паради беше пуст.

Къщата си беше така, както я остави сутринта, след като се облече, за да отиде в пристанището Сен Пиер.

Един прозорец беше отворен. През този прозорец се виждаше гайдата, окачена на стената.

На масата лежеше малката библия, подарена на Жилиат в знак на благодарност от непознатия, който се оказа Ебенезер.

Ключът беше на вратата. Жилиат се приближи, завъртя два пъти ключа, прибра го в джоба си и тръгна.

Не тръгна към сушата, а към морето.

Прекоси градината по най-прекия път, без да обръща внимание на лехите, но все пак гледаше да не стъпче сикала, който посади, защото Дерюшет го обичаше.

Прескочи оградата и се спусна към подводните скали.

Продължаваше да върви все напред, без да се отклонява от дългата и тясна редица рифове, които свързваха „Къщата в покрайнината“ с грамадния обелиск, издигнат сред морето, с Волския рог. Там се намираше Креслото Гилд Холм Ур.

Крачеше от скала на скала като великан по планински върхове. Да вървиш по гребена на подводни скали, е все едно да стъпваш на върха на покрив.

Една рибарка със сак в ръце, която се скиташе малко настрани боса из локвите и се прибираше към брега, му извика:

— Внимавайте, започва прилив.

Той продължи напред.

Като стигна грамадната канара накрая. Рогът, която затваряше величествено рифа, той се спря. Тук свършваше сушата. Това беше краят на малкия нос.

Огледа се.

В откритото море няколко лодки на котва ловяха риба. От време на време на тия лодки се виждаха сребърни струи под слънчевите лъчи — вадеха мрежите.

„Кашмир“ не беше стигнал още Сен Сансон; разперил беше гротмарселът. Намираше се между Ерм и Жет У.

Жилиат обиколи канарата. Стигна под Креслото Гилд Холм Ур, в подножието на тази особена стръмна стълба, по която помогна преди три месеца на Ебенезер да слезе. Изкачи се.

Повечето стъпала се намираха под водата. Само две-три не бяха още задени.

Той ги изкачи.

Стъпалата водеха към Креслото Гилд Холм Ур. Стигна Креслото, разгледа го за миг, закри с ръка очите си и я придвижи от едната вежда към другата — движение, с което човек сякаш заличава миналото — после седна в гранитната ниша; зад гърба му се издигаше скалата, под краката му се разстилаше океанът.

В това време „Кашмир“ плаваше край голямата кръгла кула, издигната над водата — пазеше я сержант с топ и тя отбелязваше половината път между Ерм и пристанището Сен Пиер.

Над главата на Жилиат, в пукнатините, тръпнеха няколко планински цветя. Необятната водна шир се синееше. Вятърът беше източен и затова около Серк нямаше прибой — от Гернсей се вижда само западният бряг на този остров. В далечината се разстилаше Франция като мъгла и дългата жълта ивица пясъци на Картре. Понякога прелиташе бяла пеперуда. Пеперудите обичат да летят над морето.

Вятърът беше много слаб. И морската, и небесната синева бяха неподвижни. Никакво вълнение не диплеше по-светлите или по-тъмносини ивици, които отбелязваха на морската повърхност скритите извивки на плитчините.

„Кашмир“, едва гонен от вятъра, за да се възползува от него, беше разперил марсалиселите. Покрит беше с платна. Но тъй като вятърът духаше в страни, марсалиселите го принуждаваха да плава съвсем близо край гернсейския бряг. Стигаше хълма със замъка Вал. След миг щеше да обиколи носа на „Къщата в покрайнината“.

Жилиат го гледаше как се приближава.

Въздухът и водата сякаш бяха заспали. Приливът растеше. Водата се издигаше неусетно. Стихналият шум на откритото море приличаше на детско дихание.

От залива Сен Сансон долитаха кратки глухи удари — удари от чук. Навярно дърводелците нагласяваха макари и кола, за да извадят машината от гемията. Този шум едва достигаше до Жилиат — заглушаваше го гранитната скала, на която се беше облегнал.

„Кашмир“ се приближаваше бавно като привидение.

Жилиат чакаше.

Изведнъж някакво клокочене и чувството, че му е студено, го накараха да погледне надолу. Вълните докосваха краката му.

Сведе очи, после ги вдигна.

„Кашмир“ беше съвсем близо.

Стръмният склон, където дъждовете бяха издълбали Креслото Гилд Холм Ур, беше толкова отвесен и имаше толкова много вода, че при хубаво време корабите можеха най-спокойно да минат на няколко разтега от скалата.

„Кашмир“ пристигна. Появи се изведнъж, сякаш изникна. Сякаш израсна из водата. Като че някаква сянка се удължи. Въжетата му се откроиха на небето в черно, а наоколо се диплеха ослепителни вълни. Дългите платна, закрили за миг слънцето, станаха почти розови и неописуемо прозрачни. Вълните тихо си шепнеха. Никакъв шум не смути величествения път на тая сянка. Палубата се виждаше като на длан.

„Кашмир“ почти докосна скалата.

Кормчията беше на кормилото, един юнга се катереше по въжетата, няколко пътника, облегнати на перилата, се любуваха на хубавото време, капитанът пушеше.

Едно кътче на палубата беше обляно в слънце. Там гледаше той. В това сияние бяха Ебенезер и Дерюшет. Те се бяха сгушили нежно един до друг на една пейка, покрита с малко насмолено платно, като две птички, които се топлят по обяд на слънчевите лъчи. Дерюшет беше склонила глава на рамото на Ебенезер, ръката на Ебенезер беше обвила Дерюшет през кръста; държаха си ръцете, пръстите им се преплитаха. Те бяха в ореол; нежният ореол на любовта, отнасяна от облак.

Цареше божествена тишина.

Очите на Ебенезер бяха изпълнени с благодарност и съзерцаваха; устните на Дерюшет безмълвно се движеха; и в тая чудна тишина, тъй като вятърът идеше от морето, в краткия миг, през който корабът се плъзна на няколко разтега от Креслото Гилд Холм Ур, Жилиат чу нежния, мек глас на Дерюшет, която казваше:

— Виж. На скалата сякаш има човек.

Видението изчезна.

„Кашмир“ отмина носа на „Къщата в покрайнината“ и потъна в дълбоките гънки на вълните. Не мина и четвърт час и мачтите, и платната му се превърнаха в някакъв бял обелиск, който изчезваше на хоризонта. Водата заливаше Жилиат до коленете. Той гледаше как корабът се отдалечава.

Вятърът в откритото море се усили. „Кашмир“ беше излязъл от гернсейските води. Жилиат не го изпускаше из очи.

Водата стигаше до пояса му.

Приливът растеше, времето летеше.

Чайките и морските врани се виеха разтревожени около него. Сякаш искаха да го предупредят. Сред тия птици може би имаше и някоя чайка от Дувърските скали, която го беше познала.

Измина час.

Вятърът в откритото море не се чувствуваше на рейда, но „Кашмир“ ставаше все по-малък и по-малък. Навярно корабът плаваше с пълна скорост. Той стигаше вече скалите Каске.

Около скалата Гилд Холм Ур нямаше пяна. Нито една вълна не се плискаше в гранита. Водата спокойно се издигаше. Тя стигаше почти до раменете на Жилиат.

Измина още един час.

„Кашмир“ летеше на север. Стигна в откритото море. Превърнал се беше в точка, която блестеше на слънцето.

Птиците се виеха около Жилиат с отсечени крясъци.

Виждаше се само главата му.

Неподвижен, Жилиат гледаше как „Кашмир“ изчезва.

Приливът беше почти пълен. Свечеряваше се. В рейда зад Жилиат няколко рибарски лодки се прибираха.

Очите на Жилиат, приковани в далечния кораб, бяха неподвижни.

Трагическото спокойствие в зеницата му беше неописуемо. Този поглед бе изпълнен с цялото равнодушие, което оставя несбъднатата мечта; в него се четеше покорност пред друга съдба.

„Кашмир“, почти незабележим, стана малко петно сред мъглата. За да го различиш, трябваше да знаеш къде е.

Лека-полека това петно изгуби очертанията си и стана съвсем бледо.

После стана още по-малко.

После се изгуби.

Когато корабът изчезна на хоризонта, главата на Жилиат потъна под водата. Остана само морето.