Виктор Юго
Морски труженици (6)

V
„Дебеланата“

Такъв беше Жилиат.

Не беше грозен. Беше може би хубав. Малкото му нежно ухо имаше чудни очертания. Между веждите му се открояваше гордата, отвесна бръчка на смел и настойчив човек. Крайчецът и от двете страни на устата му беше отпуснат, което издаваше мъка; челото му беше светло и благородно; честните му очи гледаха открито, макар и да имаха примигването, което рибарите получават от отражението на вълните. Смехът му беше чуден и момчешки. Зъбите му блестяха като най-чиста слонова кост. Обгорял беше от вятъра почти като негър. Не можеш да се слееш безнаказано с океана, с бурята и мрака; тридесетгодишен, той изглеждаше на четиридесет и пет. Носеше мрачния отпечатък на вятъра и морето.

Наричаха го Жилиат Хитреца.

Една индуска басня казва: Веднъж Брама запитал Силата: „Кой е по-силен от тебе?“ Тя отвърнала: „Ловкостта“. Една китайска поговорка гласи: „Какво ли не би направил лъвът, ако беше маймуна!“ Жилиат не беше нито лъв, нито маймуна, но всичките му постъпки потвърждаваха китайската поговорка и индуската басня.

Обикновен на ръст и с обикновена сила, той умееше с изумителната си ловкост и изобретателност да вдига гигантски тежести и да извършва чудеса, достойни за атлет.

Истински гимнастик, той си служеше еднакво добре и с дясната, и с лявата ръка.

Не ходеше на лов, но ловеше риба. Щадеше птиците, но не щадеше рибите. Беше превъзходен плувец.

Самотата води към задълбоченост или към затъпяване. За Жилиат се отнасяше и едното, и другото. Понякога гледаше така учудено, че приличаше на глупак. Друг път погледът му беше някак задълбочен.

Общо взето, той беше прост човечец, който знаеше да чете и пише.

От много катерене по скалите, от изкачване по стръмнините, от плуване насам-натам из архипелага по всяко време, от управляване на първата попаднала лодка, от излагане денем и нощем на опасности в най-страшните проливи той беше станал, без да има, разбира се, полза от това, по хрумване и за удоволствие забележителен моряк.

Той беше роден лоцман. Истински лоцман е морякът, който направлява кораба по-скоро по морското дъно, а не по повърхността. Когато Жилиат се носеше по плитчините и между подводните скали на нормандския архипелаг, сякаш имаше карта на морското дъно в главата си. Знаеше всичко и от нищо не се боеше.

Рядкото му умение на моряк блесна изведнъж, когато в Гернсей устроиха едно от ония състезания, които се наричат „регати“. Ето и самата задача: да бъдеш сам в една платноходка с четири платна, да я закараш от Сен Сансон до остров Ерм, който се намира на една миля, и да я върнеш в Сен Сансон. Всеки рибар би се справил с гемия с четири платна и трудността не изглеждаше голяма, но ето какво я увеличаваше. Първо — самата гемия, която беше една от широките и здрави издути някогашни гемии — моряците от миналото столетие ги наричаха „холандски дебелани“.

Още се срещат понякога в морето тия стари холандски образци, издути и плоскодънни, с две дървени крила на бакборда и щирборда; те се отпускат едно след друго според; вятъра и заменят кила. И второ — връщането от Ерм — връщане, което трябваше да стане с голям товар камъни. Гемията тръгваше празна, но се връщаше натоварена.

Награда в състезанието беше самата гемия. Тя беше предназначена за победителя. Преди това „дебеланата“ беше лоцмански кораб. Лоцманът, който плаваше с нея и я управляваше цели двадесет години, беше един от най-издръжливите моряци в Ламанш. След смъртта му не се намери никой да управлява гемията и решиха да я дадат за награда в състезание. Макар и без палуба, „дебеланата“ си имаше качества и можеше да съблазни един опитен моряк. Мачтата беше на носовата част, нещо, което, увеличаваше двигателната сила на платната.,

Друго предимство: мачтата никак не пречеше на товара. Коритото беше здраво — тежко, но широко и устойчиво в открито море: истински добра стока. Заслужаваше си труда: състезанието беше тежко, но наградата добра. Явиха се седем-осем рибари, най-здравите на острова. Опитаха се един след друг: нито един не успя да стигне до Ерм. Последният състезател беше известен с това, че по време на буря беше преплавал с гребла силно морско течение. Облян в пот, той върна „дебеланата“ и каза: „Невъзможно“. Тогава Жилиат скочи в гемията, грабна най-напред греблото, после грот-шкота и се спусна в открито море. После, без да завърже шкота — това би било неразумно — и без да го изпуска из ръце, което му даваше възможност, когато се наложи да управлява грота, той не позволяваше на гемията да дрейфува, оставил вятъра да определя сам положението на платното и хванал румпела.

За три четвърти час той стигна в Ерм. След три часа, въпреки че се изви силен южен вятър отстрани, „дебеланата“, управлявана от Жилиат, влезе в Сен Сансон с товара камъни. За блясък и от самохвалство той беше прибавил към товара и малкия бронзов топ на остров Ерм.

Жилиат, претоварен и преуморен, въпреки излишния топ в гемията и южния вятър в платното, върна или по-скоро, може да се каже, дотътра „дебеланата“ в Сен Сансон.

Като видя това, мес Летиери извика:

— Ето един смел моряк!

И протегна ръка на Жилиат.

Ще поговорим пак за мес Летиери.

Гемията беше присъдена на Жилиат.

Тая случка не попречи на хората да го наричат Хитреца.

Някои заявиха, че нямало нищо чудно — Жилиат бил скрил в гемията клонче дива мушмула. Но как да се докаже?

От тоя ден Жилиат не се делеше от „дебеланата“. С тая тежка гемия той ходеше за риба. Връзваше я в много удобното малко заливче, което използваше само той, под самата стена на „Къщата в покрайнината“. Привечер мяташе мрежите на рамо, прекосяваше градинката си, прекрачваше ниския каменен зид, скачаше от скала на скала и хоп — в гемията. Оттам в открито море!

Ловеше много риба, но хората твърдяха, че клончета мушмула продължава да стои затъкнато на гемията му. Никой не беше виждал това клонче, но всички вярваха в него.

Не продаваше излишната риба, а я подаряваше.

Бедните приемаха рибата, но все пак ги беше яд на него заради клончето. Не става така. Не бива да се мами морето.

Той ловеше риба, но не беше само рибар. Научил беше по влечение и за удоволствие няколко занаята. Беше дърводелец, ковач, колар, калафатеше лодките и дори разбираше малко от механика. Никой не можеше да поправи така добре като него колело. Изготвяше си всички рибарски принадлежности по свой собствен начин.

В един кът на „Къщата в покрайнината“ имаше малко ковашко огнище и наковалня; „дебеланата“ имаше само една котва и той сам, със собствени усилия, й направи втора. Котвата беше превъзходна: халката имаше необходимата здравина и Жилиат, без никой да го учи, беше намерил точния размер на щока, за да не се обърне котвата.

После замени търпеливо всички железни гвоздеи от обшивката на гемията с дървени, което щеше да я предпази от пробиване там, където желязото можеше да хване ръжда.

Така той подобри значително плавателните качества на „дебеланата“. Използваше това и от време на време отиваше да прекара месец-два на някое пусто островче. Хората казваха: „Виж ти, Жилиат го няма“. Но никой не се натъжаваше.