Виктор Юго
Морски труженици (57)

X
Откритие

Човек се отбива понякога на крайбрежен риф, но на риф сред открито море — никога. Какво да търси там? Не е остров. Не може да очаква нито храна, ни овощни дървета, нито пасбища, добитък и прясна вода. Голи пустинни канари! Скали със стръмни склонове над водата и остри върхове под водата. Там можете да очаквате само корабокрушения.

Рифовете, наречени на стар моряшки език „отшелници“, са, както вече споменахме, особени места. Морето там е съвсем само. Прави, каквото си иска. Никакъв земен гост не го тревожи. Човекът плаши морето; то не му се доверява, крие от него какво е и какво върши. Рифът го успокоява; там човек няма да се отбие. То работи над рифа, поправя повредите му, точи върховете му, заостря го, подновява го, поддържа го в добро състояние. То пробива скалата, разлага мекия камък, оголва твърдия, претърсва, разсича, пробива, прокопава, прокарва канали, свързва слепи улици, изпълва рифа с клетки и го уподобява на гигантски гъби — руши отвътре, извайва отвън. В потайните планини, които са негово владение, то строи пещери, храмове, дворци; то има някаква величествена и грозна растителност от плаващи треви, които хапят, и от чудовища, които пускат корен; то крие във водните дълбини страшен блясък. На пустинния риф нищо не го наблюдава, не го дебне и не му пречи; то разкрива свободно съкровените си тайни, недостъпни за човека. Тук пъплят ужасните му рожби. Тук се крият всички потайности на морската бездна.

Носовете, мисовете, стрелите, канарите, плитчините, подводните рифове са — повтаряме — истински строежи. Геологическата формация е нищо в сравнение с формациите на океана. Те имат клетки като гнездо на оси, бърлоги като гъста гора, подземни входове като къртичини, карцери като затвор, засади като бойно поле. Има врати, но залостени, има кули, но наклонени, има мостове, но разрушени. Помещенията са строго разпределени: тук е само за птици, тук — само за риби; няма връзка между тях. Страшни, надвиснали сводове застрашават, но не падат. Не се знае как се държат тези главозамайващи постройки. Всичко е преплетено, навсякъде издатини, кухини, сводове.

Тази архитектура има страхотни постижения. Рифът Дувър беше едно от тях.

Морето го беше издигнало и усъвършенствувало със страшна любов. Навъсените вълни го къпеха. Той беше отвратителен, коварен, мрачен, пълен с пещери.

Цяла кръвоносна система подземия се разклоняваше на неизмерими дълбини. Отливът откриваше много от горните отвори на тези непроходими дупки. Можеше да влезе човек вътре. На своя отговорност.

Спасяването на машината налагаше на Жилиат да проучи всички тези пещери.

Тия жестоки пещери бяха вероломни; не биваше да се маете там. Приливът ги изпълваше догоре с вода.

Там имаше много полипи и дребни морски животинки.

Задръстени бяха от кръгли камъни, отрупани на купчина в дъното, под сводовете. Много от тия камъни тежаха повече от тон. Бяха различни по големина и цвят; повечето изглеждаха кървави; някои от тях, покрити с мъхнати лепкави водорасли, приличаха на грамадни къртици, които подкопават скалата.

Много от тия пещери завършваха изведнъж със сводеста ниша. Други продължаваха в скалата с черни, лъкатушни пукнатини. Те водеха към бездната. Тези пукнатини непрестанно се стесняваха и човек не можеше да мине през тях. Факелната светлина тънеше там във влажен мрак.

Веднъж Жилиат, увлечен в издирванията си, навлезе в такава пукнатина. Отливът му даде тази възможност. Тих и хубав слънчев ден. Нямаше от какво да се бои — никаква изненада от страна на морето не можеше да увеличи опасността.

Две причини — ние подчертахме вече това — тласкаха Жилиат към тези проучвания: да потърси останки от корабокрушението, които могат да бъдат полезни за спасяването на парахода, и да намери крабове и раци за храна. Раковините сред Дувърските скали почваха да не достигат.

Пролуката беше тясна и почти непроходима. В дъното блещукаше светлина. Той направи усилие — сви се, изви се колкото може повече и се вмъкна съвсем навътре.

Намираше се, без сам да подозира, точно в недрата на скалата под върха, в който Клюбен блъсна Дюранд. Жилиат беше под самия връх. Скалата, наглед стръмна и непристъпна, беше издълбана отвътре. Имаше входове, кладенци, покои като в гробница на египетски фараон.

Подземната работа в тия лабиринти беше една от най-сложните — упорит труд на водите, неуморно подкопаване на океана. Разклоненията на тази подводна пещера навярно бяха свързани с безкрайната морска шир с много изходи, едните зинали на повърхността, другите — големи фунии в морските дълбини. Съвсем наблизо, но Жилиат не знаеше това, Клюбен се беше хвърлил в морето.

В тази крокодилска теснина, където в същност нямаше опасност от крокодили, Жилиат се извиваше, лазеше, удряше си челото, навеждаше се, ставаше, губеше почва под краката си, пак стъпваше на твърда земя и напредваше с мъка. Лека-полека проходът се разшири, блесна бледа светлина и изведнъж Жилиат попадна в чудна пещера.