Виктор Юго
Морски труженици (2)

I
Дума, написана на бяла страница

Коледа 182… година беше забележителна в Гернсей. През деня валя сняг. На Ламаншките острови мразовитите зими са паметни, а снегът е събитие.

Тая коледна сутрин крайбрежният път от пристанището Сен Пиер за Вал беше съвсем побелял. Валяло беше от среднощ до зори. Към девет часа, малко след изгрев-слънце, пътят беше почти пуст. По целия път от черквата до параклисчето имаше само трима минувачи: дете, мъж и жена. Тримата вървяха далеч един от друг — ясно, че между тях нямаше нищо общо. Момчето, около осемгодишно, се беше спряло и гледаше любопитно снега. Мъжът вървеше на стотина крачки зад жената. И той отиваше като нея към Сен Сансон. Мъжът, наглед работник или моряк, беше още млад. Делничното му облекло — кафява моряшка блуза от грубо сукно и панталон с насмолени крачоли — сякаш показваше, че въпреки празника той съвсем не отиваше на черква. Тежките му груби обувки, подковани с големи кабари, оставяха по снега следа, която напомняше по-скоро затворническа ключалка, а не човешка стъпка. Жената пък явно се беше пременила за черква. Тя носеше широка топла наметка от черна коприна, под която се подаваше пола на бели и розови ивици. Вървеше бързо, леко и свободно и по безгрижната й походка личеше, че е момиче. Мъжът не я забелязваше.

Изведнъж, до няколко зелени дъба край малка градинка в местността, която наричат „Долните къщи“, тя се обърна и движението й накара мъжа да я погледне. Тя се спря, загледа го сякаш за миг, после се наведе и на мъжа се стори, че тя пише нещо с пръст на снега. Изправи се, тръгна, забърза се, после пак се обърна, този път засмяна, и свърна в ляво по пътечката край плета. Когато се обърна за втори път, мъжът позна Дерюшет, прелестна девойка в тоя край.

Той не изпита никакво желание да я догони и след малко стигна дъбовете край градинката. Не мислеше вече за изчезналата девойка. Очите му случайно бяха наведени, погледът му неволно падна на мястото, където девойката се беше спряла. Той прочете думата, която тя беше написала на снега: „Жилиат“.

Тази дума беше неговото име.

Той се казваше Жилиат.

Той остана дълго време неподвижен, загледан в името, в малките стъпки по снега, после продължи замислен пътя си.