Виктор Юго
Морски труженици (70)

II
Жилиат избира

Докато „дебеланата“ беше скътана в заливчето под скалата Човекът, докато машината беше сглобена в разбития параход, Жилиат беше непобедим. „Дебеланата“ беше в безопасност, машината на завет; Дувърските скали, които държаха машината в плен, я бяха осъдили на бавно разрушение, но я закриляха от всякакви изненади. Каквото и да се случи, за Жилиат имаше изход. Унищожението на машината не унищожаваше Жилиат. Той можеше да се спаси с „дебеланата“ си.

Но да дочакаш „дебеланата“ да бъде изтеглена от заливчето, където беше неуязвима, да я оставиш да се вмъкне в дувърската теснина, да имаш търпението и тя да стане пленник на рифа, да позволиш на Жилиат да спаси машината, да я спусне от разбития параход и да я настани в гемията, да не попречиш на тази удивителна работа, благодарение на която машината се намираше в гемията, да допуснеш този успех — това беше примка. Тук се съзираше зловещият образ, мрачното лукавство на бездната.

В този миг машината, „дебеланата“ и Жилиат се бяха събрали в тесния скалист проход. Те съставляваха едно цяло. За да се разбие „дебеланата“ в скалите, да се потопи машината и да се удави Жилиат, беше необходимо едно-единствено усилие, насочено в една и съща точка. Всичко можеше да се свърши изведнъж, едновременно, без да се пилеят сили; всичко можеше да се смаже с един удар.

Жилиат никога не беше изпадал в такова опасно положение.

Да замине беше безумие, да остане — страшно.