Виктор Юго
Морски труженици (76)

V
В пространството, което отделя шест дюйма от две стъпки, има място за смъртта

Жилиат сложи кутийката в колана и мушна колана в джоба на панталона си.

Остави скелета на раците заедно с мъртвия октопод край него.

Докато Жилиат се бавеше с осмоногото и скелета, приливът беше залял входа за пещерата. Жилиат се измъкна, като се гмурна под свода. Лесно се справи; познаваше изхода и беше майстор на такива морски упражнения.

Ясна е драмата, която се беше разиграла тук преди десет седмици. Едното чудовище бе сграбчило другото. Клюбен бе станал жертва на октопода.

Тук, в неумолимия мрак, се беше случило това, което можеше да се нарече среща между две лицемерия. В дъното на бездната се бяха сблъскали тия две същества, създадени от изчакване и мрак, и едното — звярът, беше наказало другото — духа. Зловещо правосъдие!

Октоподът го беше хванал и удавил; раците го бяха изяли. Някоя вълна го беше захвърлила в пещерата, в дъното на подземието, където Жилиат го намери.

Жилиат се върна, като търсеше по канарите морски таралежи и раковини — не искаше вече раци.

В същност той мислеше само да се нахрани колкото може по-добре, преди да замине. Нищо вече не го спираше. След силните бури винаги настъпва затишие, което трае понякога с дни. Сега нямаше никаква опасност от страна на морето. Жилиат беше решил да замине на другия ден. Важно беше да запази през нощта заради прилива преградата между Дувърските скали; Жилиат смяташе да развали призори преградата, да измъкне „дебеланата“ от Дувърските скали и да разпери платното към Сен Сансон. Лекият вятър, който подухваше, беше югоизточен — точно такъв вятър му трябваше.

Луната навлизаше в първата си четвъртина през май; дните бяха вече дълги.

Когато Жилиат, след като завърши скитането си сред скалите и задоволи горе-долу глада си, се върна в дувърската теснина, където беше „дебеланата“, слънцето беше залязло, а вечерният здрач се сливаше с бледата светлина на младата луна; приливът беше достигнал най-високата си точка и вече започваше да спада. Коминът на машината, изправен над гемията, бе покрит от вълните през време на бурята със слой морска сол, която се белееше на лунната светлина.

Това напомни на Жилиат, че бурята бе напълнила „дебеланата“ с много дъждовна и морска вода и ако искаше да отплава сутринта, трябваше да изгребе водата.

Когато напусна гемията, за да отиде на лов за раци, установи, че на дъното й има към шест дюйма вода. Черпакът му беше достатъчен, за да изхвърли водата навън.

Като се върна в гемията, Жилиат изтръпна. В „дебеланата“ имаше близо две стъпки вода.

Страшен случай — гемията пропускаше вода.

Тя се беше напълнила постепенно, докато Жилиат го нямаше. Както беше натоварена, двадесет дюйма вода представляваха опасност. Още малко и щеше да потъне. Ако Жилиат се беше върнал след един час, над водата навярно щяха да останат мачтата и коминът.

Не биваше да губи нито миг в размишления. Трябваше да намери дупката, да я запуши, после да изпразни гемията или поне да облекчи товара й. Помпите на Дюранд бяха изчезнали през време на корабокрушението. Жилиат трябваше да се задоволи с черпака на „дебеланата“.

Най-напред да открие дупката. Това беше най-важното.

Жилиат се залови веднага за работа, без дори да изгуби малко време, за да се облече, разтреперан от вълнение. Не чувствуваше вече ни глад, нито студ.

„Дебеланата“ продължаваше да се пълни с вода. За щастие нямаше никакъв вятър. И най-лекото вълнение можеше да я потопи.

Луната залезе.

Жилиат, наведен, над кръста във водата, дълго опипва Най-после откри повредата.

През бурята в най-опасната минута, когато „дебеланата“ се беше наклонила, здравата гемия беше досегнала и ударила доста силно кърмата си в скалата. Една от издатините на Малкия Дувър беше пробила десния борд на коритото.

За нещастие тази дупка беше пробита, може да се каже, почти предателски там, където се срещаха двата ридерса, и като прибавим зашеметяването от бурята, Жилиат не беше успял да забележи повредата при беглия преглед в тъмното, в разгара на стихията.

Тревожното беше, че дупката е широка, а утешителното — макар и заляна в тоя миг от водата в гемията, тя се намираше над ватерлинията.

Когато бордът се беше пробил, вълните се блъскаха яростно в теснината, нямаше вече определена ватерлиния, водата беше проникнала през дупката в „дебеланата“, под силата на тази тежест „дебеланата“ беше потънала с няколко дюйма и даже след като вълните стихнаха, проникналата вода, която издигаше ватерлинията, задържаше дупката под водата. На това се дължеше неминуемата опасност.

Водата се беше покачила от шест дюйма на двадесет. Успееше ли да запуши дупката, можеше да изпразни „дебеланата“; затъкне ли гемията, тя щеше да се издигне на обикновената си ватерлиния, дупката щеше да излезе над водата и тогава поправката щеше да бъде лека или поне възможна. Казахме вече, че дърводелските сечива на Жилиат бяха в доста добро състояние.

Но колко съмнения, докато се стигне дотам! Колко опасности! Колко лоши изгледи! Жилиат чувствуваше как водата нахлува неумолимо. Най-малкият тласък, и всичко щеше да отиде на дъното. Какво нещастие! И не беше ли вече късно?

Жилиат горчиво се упрекваше. Трябваше да открие веднага повредата. Шестте дюйма в гемията трябваше да го предупредят. Глупост беше да се приписват тия шест дюйма на дъжда и вълните. Упрекна се, че е спал, че е ял; упрекна се, че е бил уморен, упрекна се даже, че е имало буря и нощ. Всичко беше по негова вина.

Упреците, които отправяше сам към себе си, не забавяха работата му и не му пречеха да обмисля.

Откри дупката — това беше първата стъпка. Запушването й беше втората. Засега не можеше да направи повече. Никой не върши дърводелска работа под водата.

Благоприятно обстоятелство беше, че коритото е пробито в разстоянието между двете вериги, които прикрепваха комина на машината към десния борд. Кръпката можеше да се привърже към тези вериги.

А водата продължаваше да нахлува. Височината й надвишаваше вече две стъпки.

Водата се издигаше над коленете на Жилиат.