Виктор Юго
Морски труженици (16)

VII
Песента „Красавецът Дунди“

Дерюшет имаше най-хубавата стая в „Дома на неустрашимите“, с два прозореца, с мебели от махагон, с легло със завеси на зелени и бели квадратчета, с изглед към градината и към хълма, където се издига замъкът Вал. На другия склон на тоя хълм се намираше „Къщата в покрайнината“.

Дерюшет имаше в стаята си пиано и ноти. Съпровождаше си сама на пианото, когато пееше любимата си песен, тъжната шотландска мелодия „Красавецът Дунди“. Печален залез звучеше в песента, утринна зора в гласа й — чуден нежен контраст; казваха: „Мис Дерюшет свири“ — и минувачите в полите на хълма се спираха понякога пред градинската стена на „Дома на неустрашимите“, за да послушат свежия глас и тъжната песен.

Дерюшет беше самата радост, която се движеше из къщата. От нея лъхаше вечна пролет. Дерюшет беше красива — не, не красива, а хубавичка — не хубавичка, а мила. Тя напомняше на старите лоцмани, приятели на мес Летиери; оная принцеса от някаква войнишка и моряшка песен, която била толкова хубава, „че минавала за хубавицата на полка“. Мес Летиери казваше: „Косата й е корабно въже“.

Тя беше прелестна от дете. Дълго се опасяваха за носа й, но момичето, решило навярно да стане хубавица, устоя: докато растеше не й се случи никаква неприятна изненада; носът й не беше нито много дълъг, нито много къс и като порасна, тя си остана все така прелестна.

Наричаше винаги чичо си „татко“.

Той допускаше някои нейни наклонности към градинарството, дори към домакинството. Тя поливаше сама лехите си, отглеждаше розов трън и розов киселец; помагаше й гернсейският климат, който е много благоприятен за цветята. Както всички тя имаше алое, което растеше под открито небе, и нещо по-трудно — успяла беше да отгледа тибетски очиболец. Зеленчуковата й градина беше умело подредена; знаеше да сее холандско цветно зеле и брюкселско зеле, което пресаждаше през юли, ряпата зрееше през август, къдравата цикория през септември, кръглият пащърнак през есента и звънчето през зимата. Мес Летиери я оставяше да си работи, стига да не си служи много с лопатата и греблото и да не пипа самата тя тор. Взел й беше две прислужници — едната Грас, другата Дуе — чисто гернсейски имена. Грас и Дуе шетаха в къщи и в градината — на тях беше позволено да имат червени ръце.

Стаята на мес Летиери пък беше стаичка с изглед към пристанището, свързана с голямата зала в приземния етаж, където беше входната врата и където водеха всички стълби в къщата. Койката, хронометърът и лулата му — ето цялата наредба на стаята. Имаше също маса и стол. Таванът с греди и четирите стени бяха варосани, в дясно от вратата бе закована отлична морска карта, а в ляво с други гвоздеи бе закачена една от ония груби памучни карти, на които са изобразени с цветове всички флагове и всички морски знаци в света.

В долната зала — просторно помещение с камина, наредено с пейки и маси — в дъното, до стаята на мес Летиери, на дъсчена площадка зад решетка с прозорче се намираше параходното бюро, с други думи, кантората на Дюранд, която мес Летиери завеждаше сам. На старо дъбово писалище лежеше книга със страници, обозначени „да дава“ и „да взема“.