Виктор Юго
Морски труженици (46)

ІІ
Странни явления на западния бряг

Същия ден, през нощта след десет часа, имаше луна. Но колкото и благоприятна да изглеждаше нощта, пък и вятърът, и морето, никой рибар не смяташе да излиза от който и да било гернсейски залив и заливче. Причината беше много проста — на обед пропя петел.

Когато петел пее в никое време, няма риболов.

Тази вечер, по мръкнало, един рибар, който се прибираше в Онтол, много се изненада. Около залива Уме Паради, в ляво от шамандурата Плат Фужер, която представлява обърната фуния, и в дясно от шамандурата на Сен Сансон, прилична на човешка фигура, му се стори, че вижда трета шамандура. Какво беше тя? Кой я беше поставил на това място? Каква плитчина показваше? Шамандурата отговори веднага на тези въпроси; тя се движеше; беше мачта. Изненадата на рибаря не намаля. Шамандурата будеше недоумение; мачтата още повече. Не можеше и да се мисли за риболов. Когато всички се прибираха, някой излизаше. Кой? Защо?

След десет минути мачтата, която бавно се движеше, се приближи към рибаря от Онтол Не можа да познае лодката. Чу, че се гребе. Шумът беше само от две гребла. Навярно гребеше сам човек. Вятърът беше северен; човекът явно плаваше, за да стигне попътния вятър отвъд нос Фонтенел. Там навярно щеше да разпери платното. Значи смяташе да обиколи Анкрес и планината Кревел.

Какво означаваше това?

Мачтата мина, рибарят се прибра.

Ето какво забелязаха всеки поотделно същата нощ на западното крайбрежие на Гернсей случайни наблюдатели, пръснати по различни места и в различно време.

Докато онтолският рибар връзваше лодката си на брега, един каруцар, натоварил колата с водорасли, който шибаше конете си половин миля по-далеч из пустия клотюрски път, забеляза в морето, доста далеч на хоризонта, да се издига платно към Северната канара и Пясъчното дъно — там минават само кораби, които познават добре мястото. Не обърна голямо внимание, тъй като се интересуваше от каруците, не от корабите.

Половин час може би след като каруцарят беше забелязал платното, един мазач, който се прибираше от работа в града и минаваше край Пелейското блато, изведнъж видя почти срещу себе си гемия, която се промъкваше смело между скалите. Нощта беше тъмна, но морето беше светло, нещо, което често се случва и можеше ясно да се различи движението на лодките в открито море. Само тази гемия плаваше в морето.

Малко по-долу и малко по-късно един ловец на раци, който беше разположил мрежите си на пясъчния насип между пристанищата Жажда и Ад, не разбра какво търсеше гемията, която се плъзгаше между тресавището Врана и Мулрет. Трябва да си отличен лоцман и да бързаш много за някъде, за да се излагаш на такава опасност.

Този път е доста опасен, особено след буря, когато морето е още развълнувано. Неразумно е да се спреш на него, освен ако знаеш наизуст всички протоци.

В девет и половина в Екерие един рибар, който прибираше мрежата си, се загледа известно време между Гълъбичката и Вятърната скала в нещо, което приличаше на кораб. Корабът се излагаше на голяма опасност. В този край често се извиват много опасни, внезапни бури. Затова и скалата се наричаше Вятърна — от нея изведнъж духваше силен вятър към лодките.

Когато изгряваше луната и имаше прилив, морето в тесния провлак Ли У беше спокойно и пазачът на остров Ли У, който живееше там сам-самичък, много се изплаши; той видя дълга черна сянка да минава между него и луната.

В края на краищата черната сянка можеше да бъде и платно. Дългата верига скали, по които тя сякаш стъпваше, можеха да скрият зад себе си коритото на лодката и да се вижда само платното. Но пазачът се питаше коя лодка би дръзнала да се вмъкне по това време между Ли У и скалата Грешниците, и между Ангилиерите и Лере Поан? И с каква цел?

На южното гернсейско крайбрежие, зад Пленмон, в дъното на залив с бездънни бездни и стени, изрязани отвесно от вълните, има особено пристанище, което един французин, живял на острова след 1855 година, същият може би, който пише тези редове, нарече „Пристанището на четвъртия етаж“ — общоприето название и днес. Това пристанище тогава се наричаше Стръмнина и беше полуестествено, полуизсечено скалисто възвишение, което се издигаше на четиридесет стъпки над водната повърхност — две здрави дъбови дъски, поставени успоредно и наклонено, го свързваха с морето. Лодките, издигани от морето с ръчни макари и вериги, се спускаха по двете дъски като по релси. За хората имаше стълба. В това пристанище често се отбиваха контрабандисти. Мъчно достъпно, то беше удобно за тях.

Към единадесет часа контрабандисти, може би същите, на които разчиташе Клюбен, се бяха събрали с денковете си на скалистата площадка на пристанището Стръмнина. Който се занимава с контрабанда, дебне — те бяха нащрек. Зачуди ги някакво платно, което изплава изведнъж от тъмните очертания на Пленмонския нос. Беше лунна нощ. Контрабандистите следяха платното. Бояха се лодката да не е на бреговата охрана и да не отива да се скрие за наблюдения зад Големия Ханоа. Но платното отмина Ханоа и потъна в откритото море, в бледите мъгли на хоризонта.

— Къде ли, дявол да го вземе, може да отива тази лодка? — си казаха контрабандистите.

Същата вечер малко след залез-слънце някой похлопа на вратата на „Къщата в покрайнината“: момче с кафяви дрехи и жълти чорапи — явно причетник в енорийската църква. Вратата на „Къщата в покрайнината“ беше затворена, капаците спуснати. Стара рибарка, която се скиташе по пясъка с фенер в ръка и търсеше раковини, повика момчето и те поведоха следния разговор пред самата „Къща в покрайнината“:

— Кого търсиш, момче?

— Стопанинът на къщата.

— Няма го.

— Къде е?

— Не зная.

— Утре ще бъде ли тук?

— Не зная.

— Замина ли?

— Не зная.

— Виждате ли, жено, новият енорийски пастор, преподобният Ебенезер Кодре иска да го навести.

— Не зная.

— Негово преподобие ме изпрати да разбера дали стопанинът на „Къщата в покрайнината“ ще си бъде утре сутрин в къщи.

— Не зная.