Виктор Юго
Морски труженици (53)

VI
Стая за пътешественика

След половин час Жилиат, завърнал се на парахода, се качваше и слизаше от горната палуба на долната, а оттам в трюма и допълваше първия си повърхностен преглед с нови наблюдения.

С помощта на крана той издигна на палубата на Дюранд вързопа, който беше направил от припасите в гемията. Кранът беше в изправност. Имаше и лостове, за да се върти. Жилиат имаше богат избор сред тоя куп развалини.

Намери сред разрушенията длето, паднало навярно от сандъка на дърводелеца, и с него увеличи ограничения брой сечива, с които разполагаше.

Освен това, нали в немотията всичко влиза в работа, в джоба му се намираше неговият нож.

Жилиат работи целия ден на парахода, като разчистваше, заздравяваше и подреждаше.

Да се настани в Дюранд беше неразумно. Щеше да бъде излишен товар — параходът трябваше да се облекчи, а не да се претоварва.

Развалината изискваше най-грижливо гледане. Тя приличаше на болен, който издъхва. Стигаше й тормозът на вятъра.

Неприятно беше даже да си принуден да работиш на нея. Работата, която трябваше да се извърши на разбития параход, щеше положително да го изтощи може би свръх силите му.

Освен това ако се случеше някаква беда през нощта, докато Жилиат спи, да бъде на парахода значеше да потъне заедно с него; всичко щеше да се провали. За да помогне на парахода, трябваше да бъде вън от него.

Вън от него и близо до него — това беше въпросът.

Положението се усложняваше.

Къде да намери убежище при такива условия?

Жилиат размисли.

Оставаха само двата Дувъра. Те изглеждаха почти необитаеми.

Отдолу се виждаше нещо като израстък на горната площадка на Големия Дувър.

Ако израстъкът, който се забелязваше на тази площадка не беше естествено каменно възвишение, навярно беше остатък от разрушения връх.

Нямаше ли в тоя къс скала някаква вдлъбнатина?

Някоя дупка, в която да се завре човек; Жилиат не търсеше друго.

Но как да се добере до върха? Как да се изкатери по тази отвесна стена, плътна и гладка като камъче, полупокрита със слой лепкави водорасли и хлъзгава наглед като насапунисана?

От палубата на Дюранд до върха имаше най-малко тридесет стъпки.

Жилиат измъкна от сандъка със сечива въжето с възли, закачи го с куката за пояса си и почна да се катери по Малкия Дувър. Колкото по-високо се издигаше, изкачването ставаше по-трудно. Не беше съобразил да си събуе обущата и затова се катереше още по-неудобно. С мъка се добра до върха. Като стигна горе, изправи се. Имаше място само за двата му крака. Трудно беше да се подслони там.

Малкият Дувър се свеждаше към Големия и отдалеч сякаш го поздравяваше; долу разстоянието между двата Дувъра беше към двадесет стъпки, а горе — само осем-десет стъпки.

От върха, където се беше качил, Жилиат виждаше по-ясно скалистия израстък, който покриваше част от площадката на Големия Дувър.

Тази площадка се издигаше най-малко на три разтега над главата му.

Делеше ги бездна.

Жилиат откачи от пояса си въжето, измери бързо с поглед разстоянието и хвърли куката на площадката.

Куката одраска скалата, после падна. Въжето с възли, с куката на края, се плъзна под краката на Жилиат надолу, покрай Малкия Дувър.

Жилиат пак хвърли въжето, но още по-високо, като се прицели в гранитния израстък, където виждаше пукнатини и дълбеи.

Хвърлянето беше толкова точно и умело, че куката се закачи.

Жилиат дръпна въжето.

Скалата се откърти и въжето пак се удари долу, в склона под Жилиат.

Жилиат хвърли трети път куката.

Този път тя се закачи.

Жилиат дръпна силно въжето. То устоя. Куката се беше забила в скалата.

Забила се беше в някоя грапавина на площадката, която Жилиат не можеше да види.

Жилиат ни се колеба нито миг.

Нямаше време. Трябваше да се движи по най-късия път.

После да се спусне на палубата и да обмисли някоя друга възможност беше почти немислимо. Можеше да се подхлъзне и тогава положително щеше да падне.

Жилиат, както всички добри моряци, имаше точни движения. Не пилееше никога силите си. Усилията му бяха винаги съразмерни. На това се дължаха и големите успехи, които постигаше с обикновените си мускули; мускулите му бяха като на всеки човек, но сърцето — съвсем друго.

Той съчетаваше физическата си сила с енергията, която е душевна сила.

Предстоеше му опасна задача.

Да премине, увиснал на въжето, разстоянието между двата Дувъра — в това се състоеше въпросът.

Решен на подвиг в името на дълга или любовта, човек често се сблъсква с такива въпроси, поставени му сякаш от самата смърт.

„Ще се решиш ли?“ — шепне мракът.

Жилиат опита още веднъж въжето. Куката не помръдна.

Жилиат уви лявата си ръка с кърпичката си, стисна въжето в десния си юмрук, сложи отгоре левия, после протегна единия крак напред, блъсна бързо с другия скалата да не би силата на тласъка да позволи на въжето да се завърти, и се хвърли от върха на Малкия Дувър към стръмния склон на Големия.

Ударът беше жесток.

Въпреки мерките, които Жилиат беше взел, въжето се изви и рамото му се удари в скалата.

Той отскочи.

После и юмруците му се блъснаха в скалата. Кърпичката се беше изместила. Ръцете му се изподраскаха — добре, че не се счупиха.

Жилиат остана за миг зашеметен, увиснал над пропастта.

Овладя зашеметяването си и не изпусна въжето.

Известно време мина в клатушкане и подхвърляне, докато успее да хване въжето с крака: все пак успя.

Дошъл на себе си, стиснал здраво въжето с ръце и крака, той погледна надолу.

Не го тревожеше дължината на въжето — спускал се беше много пъти по него и от по-големи височини. И наистина въжето се влачеше по палубата на Дюранд.

Уверен, че може да се спусне на парахода, Жилиат започна да се изкачва нагоре.

След няколко минути стигна площадката.

Никой друг, само птици бяха кацали тук. Площадката беше осеяна с птичи тор. Тя беше неправилен трапец, чупка на грамадната гранитна призма, наречена Големия Дувър, В средата трапецът беше издълбан като чаша. Работа на дъждовете.

Предположенията на Жилиат в същност се оправдаха. На южния ъгъл на трапеца бяха струпани канари, навярно останки от срутилия се връх. Тези канари, сякаш грамадни камъни за настилка, можеха да укрият див звяр, попаднал на тоя връх. Те едва се уравновесяваха една друга; помежду им имаше пролуки като в купчина чакъл. Нямаше ни пещера, нито леговище — само дупки като в гъба. Една от тия дупки можеше да побере Жилиат.

Тя беше настлана с трева и мъх.

Жилиат щеше да се чувствува в нея като в калъф.

При входа тази дупка беше висока две стъпки. Навътре постепенно се снишаваше. Има каменни ковчези с такава форма. Купчината канари беше на югозапад и я пазеше от проливните дъждове, но тя беше изложена на северните ветрове.

Жилиат намери, че е добра.

Двете задачи бяха разрешени; гемията си имаше пристанище, а той — убежище.

Предимството на това убежище беше, че е близо до разбития параход.

Желязната кука на въжето, попаднала между две канари, се беше забила здраво: Жилиат я направи неподвижна, като сложи отгоре й голям камък.

Връзката между него и Дюранд бе установена веднага.

Той беше вече у дома си.

Големият Дувър беше неговият дом, Дюранд — работилницата му.

Да отиде там и да се върне, да се качи и да слезе — какво по-просто от това.

И бързо се спусна по въжето на палубата.

Денят беше хубав, всичко започваше добре, той беше доволен и усети, че е гладен.

Развърза кошницата с храна, отвори ножа, отряза парче пушено говеждо, заръфа черния хляб, отпи от съда глътка прясна вода и се навечеря добре.

Добре да поработиш и да си похапнеш добре е двойна радост.

Когато Жилиат се навечеря, беше още доста светло. Той използува това, за да почне с облекчаването товара на Дюранд, което не търпеше отлагане.

Прекарал беше част от деня да разпределя останките. Отделил беше в здравото помещение, където се намираше машината, всичко, което можеше да влезе в работа — дърво, железа, въжа, платна. Ненужното изхвърли в морето.

Товарът на гемията, издигнат на палубата с помощта на крана, макар и нищожен, натежаваше. Жилиат съгледа някаква ниша в стената на Малкия Дувър, до която можеше да стигне, като си вдигне ръката. Често се срещат сред скалите такива естествени шкафове, без врати разбира се. Реши, че може да повери на тази ниша имуществото си. Сложи в дъното двата сандъка със сечивата и дрехите, двете торби с ръженото брашно и сухара, а отпред, много на края може би, но другаде нямаше място — кошницата с храната.

Извади предварително от сандъка с дрехите овчата кожа, мушамата с качулката и насмолените гетри.

За да предпази въжето от вятъра, завърза долния му край за един ридерс на Дюранд.

Дюранд беше много навътре в скалите, ридерсът беше много извит и държеше здраво края на въжето като стисната ръка.

Оставаше горният край на въжето. Долният край беше добре закрепен, но на върха на склона, там, където въжето се триеше в гребена на площадката, имаше опасност острият ръб на скалата постепенно да го пререже.

Жилиат разрови купчината прибрани за запас останки, извади оттам няколко дрипави платна, а от изпокъсаните въжета изтегли дълги конопени нишки и натъпка джобовете си.

Един моряк би съобразил, че той се кани да омотае въжето с платното и нишките там, където то се трие в скалата, за да го предпази от скъсване; тази работа се нарича „подплатяване“.

Като събра необходимите вехтории, той надяна на краката си гетрите, навлече мушамата върху блузата си, свали качулката върху шапката, завърза за двата крака овчата кожа около врата си и така, облечен с всичките си доспехи, сграбчи въжето, вече здраво закрепено в Големия Дувър, и тръгна на пристъп към мрачната морска кула.

Въпреки изподраните си ръце Жилиат лесно стигна площадката.

Последните лъчи на залеза гаснеха. Мрак се спускаше над морето. Върхът Дувър бе слабо осветен.

Жилиат използува тая светлина, за да „подплати“ въжето. Уви го там, където се търкаше в ръба, с няколко пласта добре усукано платно.

Като свърши с „подплатяването“, Жилиат се изправи.

От известно време, докато омотаваше въжето с платно, той смътно долавяше във въздуха някакво особено трептене.

Във вечерното безмълвие то приличаше на плясък от криле на огромен прилеп.

Жилиат вдигна очи.

Грамаден черен кръг се виеше над главата му в бездънното светло небе на залеза.

Кръгът се приближаваше към Жилиат, после се отдалечаваше, стесняваше се и се разширяваше.

Това бяха чайки, рибари, фрегати, морски врани, мартини — цял облак смаяни морски птици.

Навярно Големият Дувър беше тяхно убежище и те нощуваха там. Жилиат беше заел една стая. Новият наемател ги тревожеше.

Никога не бяха виждали човек на това място.

Продължиха да се вият ужасени още известно време.

Сякаш чакаха Жилиат да си отиде.

Потънал в смътни мисли, Жилиат ги следеше с поглед.

Крилатият вихър в края на краищата се примири, кръгът в миг се разкъса в спирала и облакът морски врани кацна на другия край на рифа, на скалата Човекът.

Там те сякаш се съветваха и разискваха. Жилиат се изтегна в гранитния си калъф, сложи под бузата си един камък за възглавница и дълго слуша разговора на птиците, които грачеха една след друга.

После млъкнаха и всичко заспа — птиците на тяхната скала, Жилиат на своята.