Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Travailleurs de la mer, 1866 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Йордан Павлов, 1953 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dartakoff (2013 г.)
Издание:
Виктор Юго. Морски труженици
Преведе от френски: Йордан Павлов
Редактор: Надя Трендафилова
Техн. редактор: Георги Русафов
Коректор: Ана Ацева
Издателство „Народна младеж“, София, 1953
Дадена за печат на 20. XI 1953 г.
Поръчка № 43 Тираж 8000
Печатни коли 20. Авторски коли 25 20
Държавна печатница „Тодор Димитров“, София.
История
- — Добавяне
IV
„За жена ти, когато се ожениш“
Когато излязоха от черквата, видяха, че „Кашмир“ се готви за път.
— Тъкмо навреме — забеляза Жилиат. И тръгнаха по пътечката към заливчето.
Те вървяха напред, сега Жилиат вървеше след тях.
Те бяха като лунатици. Пак бяха объркани, но този път, тъй да се каже, по друг начин. Не знаеха нито къде са, нито какво правят: бързаха несъзнателно, забравили бяха всичко, чувствуваха, че си принадлежат, не бяха в състояние да свържат две мисли. Човек не може да мисли, когато е обзет от възторг, както не може да се плува в бързей. Не говореха никак, но душите им си казваха много неща.
Стъпките на Жилиат зад тях им напомняха от време на време за него. Бяха дълбоко развълнувани, но не пророниха нито дума; прекаленото вълнение се превръща във вцепенение. То беше приятно, но потискаше. Бяха женени.
Всичко друго отлагаха за после, щяха пак да се видят, това, което Жилиат направи, беше много хубаво — ето всичко. Те му благодаряха от дъното на сърцето си горещо, но несъзнателно. Дерюшет си мислеше, че тука има нещо, но тя ще го разясни по-късно. А засега те приемаха неговата помощ. Чувствуваха, че се намират под властта на този решителен и деен човек, който уреди на своя глава тяхното щастие. Да го разпитват, да разговарят с него, беше невъзможно. Много впечатления се струпаха изведнъж върху тях. Самозабравата им беше простима.
Оставаше й само едно — да затвори очи, да благодари мислено, да забрави земята и живота и да се остави тоя добър дух да я издигне в небесата. Изяснението би било много дълго, а благодарността много кратка. Дерюшет мълчеше, приятно замаяна от щастие.
Оставаше им много малко разум, колкото да се движат по брега. Имаха точно толкова съзнание, колкото им беше необходимо, за да различат морето от земята и „Кашмир“ от другите кораби.
След няколко минути стигнаха заливчето.
Ебенезер влезе пръв в лодката. Тъкмо когато се готвеше да го последва, Дерюшет усети, че някой я задържа леко за ръкава. Беше Жилиат.
— Госпожо — каза той, — вие не предполагахте, че ще заминете. Помислих, че навярно ще имате нужда от рокли и бельо. На борда на „Кашмир“ ще намерите куфар с женски принадлежности. Куфарът е от майка ми. Предназначен беше за жената, за която бих се оженил. Позволете ми да ви го подаря.
Дерюшет сякаш се събуди от мечтите си. Тя се обърна към Жилиат. С тих, едва чут глас, той продължи:
— Сега аз не искам да ви отнемам времето, но виждате ли, госпожо, мисля, че трябва да ви обясня. Когато се случи нещастието, вие седяхте в долната зала и казахте една дума. Вие не си спомняте, много просто. Човек не е длъжен да помни всичко, което казва. Мес Летиери беше много наскърбен. Ясно, параходът беше добър, имаше полза от него. Нещастието дойде от морето; целият край беше развълнуван. Тия неща, разбира се, вече са забравени. Само тоя параход ли загина сред скалите? Не може да се мисли непрекъснато за едно нещастие. Само че аз исках да ви кажа следното: казваха, че никой няма да отиде, аз отидох. Казваха, че е невъзможно, но се оказа, че е възможно. Благодаря ви, че отделяте малко време да ме изслушате. Разбирате ли, госпожо, аз отидох там, но не за да ви оскърбя. После, това се случи много отдавна. Зная, че бързате. Ако имаше време, ако си поговорехме, щяхте да си спомните, но каква полза от това? Всичко започна един ден, когато валеше сняг. И после, веднъж минавах и ми се стори, че вие се усмихнахте. Това обяснява всичко. Вчера пък нямах време да се отбия у дома, идвах от работа, бях цял в дрипи, уплаших ви, стана ви лошо, виновен бях, човек не се явява така пред хората, моля ви не ми се сърдете. Това е почти всичко, което исках да ви кажа. Вие заминавате. Времето ще бъде хубаво. Вятърът е източен. Сбогом, госпожо. Нали нямате нищо против, че поговорих малко с вас? Това е последната минута.
— Мисля за куфара — отвърна Дерюшет. — Защо не го запазите за жена си, когато се ожените?
— Госпожо — каза Жилиат, — аз навярно няма да се оженя.
— Жалко, защото вие сте добър. Благодаря ви.
И Дерюшет се усмихна. Жилиат й отвърна с усмивка. После й помогна да влезе в лодката. След по-малко от четвърт час лодката с Ебенезер и Дерюшет стигна „Кашмир“, който стоеше на рейд.