Виктор Юго
Морски труженици (63)

IV
„Дебеланата“ заема позиция

Спасяването на машината, което Жилиат беше замислил, приличаше, както вече споменахме, на бягство, а знаете какво търпение е необходимо, за да се подготви едно бягство.

Морето го пазеше като тъмничар.

Всъщност трябва да отбележим, че колкото и лош и неблагоприятен да беше дъждът, Жилиат извлече полза от него. Повъзобновил беше запасите си с прясна вода; но жаждата му беше неутолима и той изпразваше съда почти така бързо, както го пълнеше.

Един ден, навярно последния ден на април или първия ден на май, всичко беше готово.

Основата, на която лежеше машината, беше като в рамка между осемте въжета на макарите — четири от едната и четири от другата страна. Шестнадесетте дупки, през които минаваха въжетата, бяха съединени на палубата и в подводната част с улеи. Вътрешната обшивка беше разрязана с трион, дървените части с брадва, железните с пила, а подводната част — с длето. Тази част на кила, където лежеше машината, беше изрязана четвъртито и беше готова да се плъзне заедно с машината като нейна опора. Цялата тази опасна люлка се държеше вече само на една верига, а самата верига щеше да се скъса при първото съприкосновение с пилата. При такова положение, когато целта е толкова близка, бързината е благоразумие.

Имаше отлив — най-удобното време.

Жилиат беше успял да свали дървената коленчата ос — краищата й можеха да попречат и да провалят спускането на машината. Успял беше да завърже в отвесно положение тая тежка част в самата клетка на машината.

Време беше да привърши. Жилиат, както вече казахме, не беше никак уморен, не допускаше да бъде, но със сечивата му работата беше съвсем друга. Ковачницата му лека-полека ставаше невъзможна. Камъкът наковалня се беше напукал. Мехът работеше зле. Малкият водопад беше от морска вода — по дълбеите се беше утаила сол, която пречеше на работата.

Жилиат отиде в заливчето под скалата Човекът, прегледа „дебеланата“, увери се, че всичко е в ред заедно с четирите халки, забити на десния и левия й борд, после вдигна котва, хвана греблата и се върна с гемията при двата Дувъра.

„Дебеланата“ можеше да влезе в дувърската теснина. Там беше достатъчно широко и достатъчно дълбоко. Още първия ден Жилиат забеляза, че може да закара гемията под самата Дюранд.

Маневрата беше извънредно трудна и изискваше часовникарска точност — вкарването на гемията сред скалите се усложняваше още повече, тъй като целта на Жилиат налагаше тя да влезе със заден ход, с кормилото напред. Необходимо беше мачтата и платното на „дебеланата“ да останат пред Дюранд, срещу тесния проход.

Такава сложна маневра беше тежка задача дори за самия Жилиат. Тук случаят не беше както със заливчето под скалата Човекът — завърти кормилото, й готово; трябваше едновременно да се бута, да се тегли, да се гребе и да се хвърля лот. Жилиат изгуби най-малко четвърт час, но успя.

След петнадесет-двадесет минути „дебеланата“ се намираше точно под Дюранд. Тя стоеше почти на шпринг. Благодарение на двете котви Жилиат я прикова. Голямата котва беше пусната така, че да се справя с най-силния и най-опасен вятър — западния. После с помощта на лоста и на скрипеца Жилиат свали в гемията с приготвените вече за тая цел въжета двата сандъка с разглобените колела. Двата сандъка станаха баласт на гемията.

Като свали сандъците, Жилиат завърза за куката на веригата на скрипеца въжето на крана, който трябваше да направлява и спира макарите.

За намеренията на Жилиат недостатъците на „дебеланата“ се превръщаха в качества; тя нямаше палуба и товарът можеше да се спусне по-надолу и да легне на самото дъно; мачтата й беше на носа, дори много напред към носа и по-удобно щеше да се натовари, пък и мачтата й не стигаше до дъното на Дюранд и нищо нямаше да й попречи да излезе от теснината; тя беше същинска дървена обувка, а няма нищо по-здраво и по-устойчиво в морето от такава обувка.

Изведнъж Жилиат забеляза, че морето се вълнува. Огледа се откъде иде вятърът.