Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Travailleurs de la mer, 1866 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Йордан Павлов, 1953 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dartakoff (2013 г.)
Издание:
Виктор Юго. Морски труженици
Преведе от френски: Йордан Павлов
Редактор: Надя Трендафилова
Техн. редактор: Георги Русафов
Коректор: Ана Ацева
Издателство „Народна младеж“, София, 1953
Дадена за печат на 20. XI 1953 г.
Поръчка № 43 Тираж 8000
Печатни коли 20. Авторски коли 25 20
Държавна печатница „Тодор Димитров“, София.
История
- — Добавяне
ІІ
Коженият куфар
Още призори Сен Сансон беше на крак, но и жителите на пристанището Сен Пиер започнаха да прииждат. Цяла тълпа на кея разглеждаше комина, който се подаваше от „дебеланата“. Всеки искаше да види машината, да я попипа; но Летиери, който пак прегледа тържествено на дневна светлина механизма, постави двама моряци в гемията и им поръча да не пускат никого. Коминът в същност заслужаваше да се разглежда. Всички се чудеха. Името на Жилиат се носеше от уста на уста. Тълкуваха и подчертаваха прозвището му Хитреца; възхищението често завършваше с думите: „Не е много приятно да има на острова хора, способни на такива подвизи“.
Отвън се виждаше мес Летиери, който седеше на масата до прозореца и пишеше, с едно око върху листа, с другото — върху машината. Той беше толкова зает, че само веднъж прекъсна работата си, за да повика Дуе и да я полита как е Дерюшет. Дуе му отговори:
— Госпожицата стана и излезе.
Мес Летиери каза:
— Добре е да подиша чист въздух. Нощес й стана малко зле от топлината. Имаше много хора в стаята. И после, изненадата, радостта, пък и прозорците бяха затворени. И какъв мъж ще има!
И продължи да пише. Вече беше подписал и залепил две писма до най-известните собственици на корабостроителници в Бремен. Залепваше третото.
Шум от колело по кея го накара да вдигне глава. Наведе се през прозореца и видя, че от пътечката, която водеше към „Къщата в покрайнината“, излиза момче, което буташе ръчна количка. Момчето отиваше към пристанището Сен Пиер. В количката имаше жълт кожен куфар, изпъстрен с медни и калаени гвоздейчета.
Мес Летиери извика момчето:
— Къде отиваш, момче?
Момчето се спря и отвърна:
— На „Кашмир“.
— Какво ще правиш там?
— Карам тоя куфар.
— Е, занеси тогава и тия три писма.
Мес Летиери отвори чекмеджето на масата си, взе една връвчица, свърза заедно на кръст и трите писма, които беше написал, и ги хвърли на момчето — то ги хвана с две ръце още във въздуха.
— Кажи на капитана на „Кашмир“, че писмата са мои, да се погрижи за тях. За Германия са. За Бремен през. Лондон.
— Аз няма да видя капитана, мес Летиери.
— Защо?
— „Кашмир“ не е на кея.
— А!
— Той е на рейд.
— Правилно. Заради вълнението.
— Ще видя само старшината на лодката.
— Предай му писмата.
— Добре, мес Летиери.
— В колко часа ще отплава „Кашмир“?
— В дванадесет.
— Днес по обяд ще има прилив. Ще плава срещу вълните.
— Да, но вятърът е попътен.
— Момче — каза мес Летиери, като посочи с пръст комина на машината, — виждаш ли това? Не иска да знае ни вятър, ни прилив.
Момчето прибра писмата в джоба си, хвана дръжките на количката и продължи пътя си към града. Мес Летиери викна:
— Дуе! Грас!
Грас открехна вратата.
— Какво има, мес?
— Влез и почакай.
Мес Летиери взе лист хартия и седна да пише.
Ако Грас, застанала зад гърба му, беше любопитна и протегнеше глава, докато той пишеше, ето какво щеше да прочете през рамото му:
„Писах в Бремен за дървен материал. Цял ден имам да преговарям с дърводелците. Работата ще тръгне бързо. А ти иди при декана за разрешение. Искам сватбата да стане колкото е възможно по-бързо, най-добре още сега. Аз съм зает с Дюранд, ти се заеми с Дерюшет.“
Написа датата и се подписа: Летиери.
Дори не запечата бележката, сгъна я просто на четири и я подаде на Грас.
— Предай това на Жилиат.
— В „Къщата в покрайнината“ ли?
— В „Къщата в покрайнината“.