Виктор Юго
Морски труженици (81)

ІІ
Коженият куфар

Още призори Сен Сансон беше на крак, но и жителите на пристанището Сен Пиер започнаха да прииждат. Цяла тълпа на кея разглеждаше комина, който се подаваше от „дебеланата“. Всеки искаше да види машината, да я попипа; но Летиери, който пак прегледа тържествено на дневна светлина механизма, постави двама моряци в гемията и им поръча да не пускат никого. Коминът в същност заслужаваше да се разглежда. Всички се чудеха. Името на Жилиат се носеше от уста на уста. Тълкуваха и подчертаваха прозвището му Хитреца; възхищението често завършваше с думите: „Не е много приятно да има на острова хора, способни на такива подвизи“.

Отвън се виждаше мес Летиери, който седеше на масата до прозореца и пишеше, с едно око върху листа, с другото — върху машината. Той беше толкова зает, че само веднъж прекъсна работата си, за да повика Дуе и да я полита как е Дерюшет. Дуе му отговори:

— Госпожицата стана и излезе.

Мес Летиери каза:

— Добре е да подиша чист въздух. Нощес й стана малко зле от топлината. Имаше много хора в стаята. И после, изненадата, радостта, пък и прозорците бяха затворени. И какъв мъж ще има!

И продължи да пише. Вече беше подписал и залепил две писма до най-известните собственици на корабостроителници в Бремен. Залепваше третото.

Шум от колело по кея го накара да вдигне глава. Наведе се през прозореца и видя, че от пътечката, която водеше към „Къщата в покрайнината“, излиза момче, което буташе ръчна количка. Момчето отиваше към пристанището Сен Пиер. В количката имаше жълт кожен куфар, изпъстрен с медни и калаени гвоздейчета.

Мес Летиери извика момчето:

— Къде отиваш, момче?

Момчето се спря и отвърна:

— На „Кашмир“.

— Какво ще правиш там?

— Карам тоя куфар.

— Е, занеси тогава и тия три писма.

Мес Летиери отвори чекмеджето на масата си, взе една връвчица, свърза заедно на кръст и трите писма, които беше написал, и ги хвърли на момчето — то ги хвана с две ръце още във въздуха.

— Кажи на капитана на „Кашмир“, че писмата са мои, да се погрижи за тях. За Германия са. За Бремен през. Лондон.

— Аз няма да видя капитана, мес Летиери.

— Защо?

— „Кашмир“ не е на кея.

— А!

— Той е на рейд.

— Правилно. Заради вълнението.

— Ще видя само старшината на лодката.

— Предай му писмата.

— Добре, мес Летиери.

— В колко часа ще отплава „Кашмир“?

— В дванадесет.

— Днес по обяд ще има прилив. Ще плава срещу вълните.

— Да, но вятърът е попътен.

— Момче — каза мес Летиери, като посочи с пръст комина на машината, — виждаш ли това? Не иска да знае ни вятър, ни прилив.

Момчето прибра писмата в джоба си, хвана дръжките на количката и продължи пътя си към града. Мес Летиери викна:

— Дуе! Грас!

Грас открехна вратата.

— Какво има, мес?

— Влез и почакай.

Мес Летиери взе лист хартия и седна да пише.

Ако Грас, застанала зад гърба му, беше любопитна и протегнеше глава, докато той пишеше, ето какво щеше да прочете през рамото му:

„Писах в Бремен за дървен материал. Цял ден имам да преговарям с дърводелците. Работата ще тръгне бързо. А ти иди при декана за разрешение. Искам сватбата да стане колкото е възможно по-бързо, най-добре още сега. Аз съм зает с Дюранд, ти се заеми с Дерюшет.“

Написа датата и се подписа: Летиери.

Дори не запечата бележката, сгъна я просто на четири и я подаде на Грас.

— Предай това на Жилиат.

— В „Къщата в покрайнината“ ли?

— В „Къщата в покрайнината“.