Виктор Юго
Морски труженици (18)

IX
Разкази за далечни плавания

Мес Летиери носеше винаги моряшките си дрехи, и то по-често моряшката си блуза, не лоцманската — иначе се чувствуваше неудобно. Това караше Дерюшет да въси нослето си. Няма нищо по-прекрасно от мусенето на разгневена красавица. Тя го хокаше и се смееше: „Уф, татко — викаше тя, — миришеш на смола.“ И го тупаше леко по силното рамо.

Добродушният старец, някогашен морски вълк, герой на много мореплавания, разказваше поразителни случки из своите пътешествия. Той беше виждал в Мадагаскар птичи пера — с три от тях можело да се покрие цяла къща. В Индия виждал стъбла киселец, високи девет стъпки. В Нова Холандия виждал стада от пуяци и гъски — водело ги и ги пазело куче, не куче, а птица, която се казваше агами. Виждал слонски гробища. В Африка виждал горили, нещо като хора — тигри, високи седем стъпки. Познаваше нравите на всички видове маймуни, от дивия макак, когото наричаше „Смел макак“, до кресливия макак — наричаше го „Брадат макак“. В Чили видял как една маймуна трогнала няколко ловци, като им показала малкото си. В Калифорния видял повалено дърво — в хралупата му конник на кон можел да извърви сто и петдесет крачки. В Рио де Жанейро видял бразилки, които украсявали вечер косите си с топченца от тюл — във всяко от тях имало красива светеща мушица и дамите сякаш били с накит от звезди. В Уругвай воювал с мравуняци, в Парагвай — с космати птици — паяци, големи колкото детска глава — с пипалата си покривали една трета лакът в диаметър, нападали хората, космите им се забивали в месото като стрели и предизвиквали гнойни пъпки. На река Арино, приток на То-кантен, в девствените гори на северна Диамантена, установил съществуването на страшното племе хора — прилепи — те се раждали с бели коси и червени очи, живеели вдън горите, спели денем, събуждали се нощем, ходели на лов и риболов в мрака и виждали по-добре, когато няма луна. Край Бейрут, в лагера на някаква експедиция, в която участвал и той, от една палатка откраднали дъждомер; магьосникът, препасан с два-три ремъка, приличен на човек, облечен с презрамки, така яростно забил със звънчето си, вързано за рог, че една хиена донесла дъждомера. Тя била крадецът.

Тези истински случки, толкова много приличаха на приказки, че забавляваха Дерюшет.

Куклата на Дюранд беше връзката между парахода и девойката. В Нормандските острови наричат „кукла“ издяланата фигура на носа на кораба — нещо като статуя от дърво. Затова вместо „плавам“ се употребява местният израз „съм между кърмата и куклата“.

Куклата на Дюранд беше особено скъпа на мес Летиери. Поръчал беше на дърводелеца да прилича на Дерюшет. Недодялана прилика. Цепеница, която прави усилия да бъде хубава девойка.

Това малко безформено дръвце караше мес Летиери да се заблуждава. Съзерцаваше го с благоговението на верующ. Отнасяше се към него напълно сериозно. Виждаше в него самата Дерюшет.

Мес Летиери изпитваше два пъти седмично голяма радост — във вторник и в петък. Първата радост беше заминаването на Дюранд, втората — връщането и. Той се облягаше на прозореца, гледаше своята рожба и беше щастлив.

В петък появяването на мес Летиери на прозореца служеше за сигнал. Когато минувачите го виждаха да пали лулата си на прозореца на „Дома на неустрашимите“, казваха:

„Ха! Параходът е на хоризонта“. Димът на лулата известяваше за дима на парахода.

Когато Дюранд влезеше в пристанището, завързваха я под прозорците на мес Летиери за грамадна желязна халка, зазидана в основите на „Дома на неустрашимите“. Тия нощи мес Летиери сладко заспиваше в койката си — зад едната стена чувствуваше заспалата Дерюшет, зад другата — Дюранд на котва.

Дюранд стоеше на котва край пристанищната камбана. Там пред входа на „Дома на неустрашимите“ имаше малък кей.

Този кей, „Домът на неустрашимите“, къщите, градината, напречните улички, оградени с див плет, дори повечето съседни сгради днес вече не съществуват. Експлоатацията на гернсейския гранит стана причина тия земи да се разпродадат. Цялата тая площ сега е превърната в каменоломни.