Виктор Юго
Морски труженици (54)

VII
Жестокостта на птиците

Жилиат спа добре. Студено му беше и от време на време се събуждаше. Пъхнал беше, разбира се, краката си в дъното, а главата му лежеше на прага. Не се беше погрижил да изхвърли от леглото си многото остри камъчета, които му пречеха да спи.

Понякога отваряше очи.

От време на време чуваше глухи взривове. Приливът нахлуваше в пещерите на рифа с грохота на топовен изстрел.

Казваше си: „Спи ми се“.

Пак заспиваше и сънят го пренасяше в „Къщата в покрайнината“, в „Дома на неустрашимите“, в Сен Сансон, чуваше Дерюшет да пее. В сънищата си виждаше самата действителност. Докато спеше, мислеше, че е буден и живее; събудеше ли се — мислеше, че спи.

И наистина той живееше вече в сън.

Към полунощ в небето се разнесе оглушителен шум. Жилиат го долови смътно насън. Навярно се извиваше вятър.

Призори беше премръзнал, но спеше дълбоко.

Бързо сипналата зора го изтръгна от този може би опасен сън. Дупката му се намираше точно срещу изгрева.

Жилиат се прозя, разкърши се и изскочи от дупката си.

Толкова беше сънен, че в началото нищо не разбра.

Лека-полека съзнанието му за действителността се възвърна, и то до такава степен, че той извика: — Време е за закуска!

Времето беше тихо, небето ясно и студено, нямаше вече облаци, нощта беше избистрила хоризонта, слънцето изгряваше спокойно. Настъпваше втори хубав ден. Жилиат почувствува, че е радостен.

Той свали мушамата и гетрите, уви ги в овчата кожа обърната с вълната навътре, завърза ги с въже и ги бутна в дъното на убежището си, на сушина, в случай че завали дъжд.

После оправи леглото си, с други думи, изхвърли камъчетата.

Като оправи леглото, той се плъзна по въжето на палубата на Дюранд и изтича към нишата, където беше оставил кошницата с храна.

Кошницата я нямаше. Оставил я беше на самия край й нощният вятър я беше отнесъл и захвърлил в морето.

Стихиите се готвеха за отпор.

Борбата започваше. Жилиат разбра това.

Живееш ли в близост със сърдитото море, трудно е да не гледаш на вятъра като на човек, а на скалите като на живи същества.

Като изключим сухара и ръженото брашно, Жилиат можеше да разчита само на раковините, с които се е хранил корабокрушенецът, умрял от глад на скалата Човекът.

За риболов не биваше и да мисли. Рибата не обича прибоя и избягва подводните скали; излишно е да поставяте кошове и да хвърляте мрежи — острите върхове на рифовете ги разкъсват.

Жилиат закуси с няколко морски полипи, като ги къртеше с голяма мъка от скалата. Едва не си счупи ножа.

Като довършваше оскъдната си закуска, чу странен шум в морето. Огледа се.

Ято морски врани и чайки се бяха спуснали на една ниска скала, пляскаха криле, блъскаха се, крещяха, викаха. Шумно се трупаха на едно и също място. Тази шайка с човки разграбваше нещо.

Това нещо беше кошницата на Жилиат.

Захвърлена от вятъра на един остър връх, кошницата се беше пробила. Долетяха птиците. Те разнасяха в клюновете си най-различни разкъсани парчета. Жилиат позна отдалеч пушеното говеждо и солената треска.

И птиците навлизаха в борбата. И те си отмъщаваха. Той им бе отнел жилището; те му отнемаха храната.