Виктор Юго
Морски труженици (73)

ІІ
Чудовището

За да вярваш в октопода, трябва да си го видял.

Октоподът няма мускули, не реве застрашително, няма броня, нито рог, няма жило, нито щипци, ни опашка, която лови или пък удря, нито остри или ноктести перки, ни бодли, няма мечообразен нос, електрически ток, заразни слюнки, отрова, нокти, човка или зъби. Октоподът е най-страшно въоръженото животно.

Какво е в същност октоподът? Смукало.

В рифовете сред открито море, там, където водите ту крият, ту излагат на показ всичките си съкровища, в непознатите дупки на скалите, в незнайните пещери, пълни с растителност, раци и раковини, под дълбоките портали на океана, смелият плувец, привлечен тук от красотата на тия места, е застрашен от неочаквана среща. Ако тая среща стане, не любопитствувайте, бягайте веднага. Влезли сте възхитен, ще излезете потресен.

Ето с какво можете да се срещнете винаги в скалите сред открито море.

Нещо сивкаво се люшка във водата, дебело колкото ръка, дълго около половин лакът; дрипа; прилича на затворен чадър без дръжка. Тази дрипа лека-полека пристъпва към вас. Изведнъж тя се разтваря, осем лъча внезапно се простират около някакъв лик с две очи; лъчите са живи, те се извиват, святкат; прилича на колело; разтворена, тя е пет-шест стъпки в диаметър. Чудовищна звезда! Тя се нахвърля върху вас.

Хидрата поразява човека със своя харпун.

Това чудовище се прилепва към жертвата си, покрива я и я обвива с дългите си пипала. Отдолу то е жълтеникаво, а отгоре има землист цвят; никой не би съумял да предаде тоя необясним оттенък на прах; сякаш животно от пепел, което живее във водата. То е паяк по форма и хамелеон по цвят. Ядоса ли се, става лилаво. Страшно същество и цялото е меко.

Възлите му душат, съприкосновението с него сковава.

Прилича на скорбут или гангрена. Болест, превърната в чудовище.

Не може да се откъсне. Прилепва плътно към жертвата си. Как? С празното си пространство. Осемте пипала, широки в основата си, стават все по-тънки и по-тънки и на върха са като игли. Под всяко от тях се простират успоредно два реда мехурчета, които стават все по-малки и по-малки — големите са към главата, малките — към края. Всеки ред има по двадесет и пет, едно пипало има петдесет мехурчета, а цялото животно — четиристотин. Тия мехурчета са смукала.

Смукалата са цилиндрични, хрущяли с безцветна рогова ципа. У големите октоподи те са колкото петфранкова монета и постепенно намаляват до размера на зърно леща. Животното ту пуска, ту прибира тия връхчета на тръбички. Те могат да се впият в жертвата си на повече от един пръст дълбочина.

Този апарат — смукало обладава тънката чувствителност на клавиатурата. Той се появява, после се скрива. Подчинява се и на най-нищожното намерение на животното. И най-изострената чувствителност бледнее пред свиваемостта на тия смукала, винаги съразмерна с вътрешните движения на животното и с външните условия. Дракон-мимоза!

Това е чудовището, което моряците наричат осмоного, а науката — главоного мекотело. Английските моряци го наричат риба — дявол. Наричат го също кръвопиец. В Ламаншките острови го наричат лига.

Среща се много рядко в Гернсей, в Джерсей е много малък, а в Серк се среща доста често и е много голям.

На една рисунка в съчиненията на Бюфон, издание Сонини, е изобразен октопод, обвил цяла фрегата. Дени Монфор предполага, че октоподите в северните ширини наистина могат да потопят кораб. Бори Сен Венсан отрича това, но твърди, че в нашите морета той напада човека. Идете в Серк, край Брек У, ще ви покажат пещера в скалата, където преди няколко години един октопод хванал, задържал под водата и удавил някакъв ловец на омари.

Авторът на тези редове е виждал със собствените си очи в Серк, в пещерата, наречена „Дюкяните“, октопод да плува след един от къпещите се. Убили октопода и го измерили — той бил четири английски стъпки в диаметър; преброили и четиристотинте смукала. Издъхващото животно конвулсивно ги изтласквало навън.

Плаващият октопод се намира сякаш в калъф. Той плува целият свит. Представете си зашит ръкав, а вътре — юмрук. Юмрукът, който е главата на животното, изтласква водата и се придвижва напред с едва доловимо вълнообразно движение. Двете очи, макар и големи, едва се виждат, тъй като се сливат с цвета на водата.

На лов или в засада октоподът се прикрива; той се смалява, свива се, достига нищожни размери. Слива се с полумрака. Сякаш е гънка от вълната. Прилича на всичко друго, но не и на живо същество.

Октоподът е лицемер. Не му обръщат внимание; изведнъж се открива.

Тази отвратителна, ненаситна морска звезда изниква в най-прекрасната синева на прозрачните води. Приближава се неусетно, а това е ужасно. Видиш ли я, почти винаги ставаш нейна жертва.

Октоподът плува, но и ходи. Той донякъде е риба, но това не му пречи да бъде и влечуго. Пълзи по морското дъно. Когато ходи, използува и осемте си лапи. Тътри се като гъсеница — земемер.

Няма кости, няма кръв, няма плът. Мек е. Вътре няма нищо. Целият е само кожа. Можете да обърнете осемте му пипала отвътре навън като пръсти на ръкавица.

В центъра на лъчеобразните му пипала има само едно отвърстие. Какво е то? Анус или уста? И двете.

Има две предназначения. Входът е и изход. Цялото животно е студено.

Няма сграбчване по-страшно от прегръдката на октопода.

Напада ви пневматична машина. Имате работа с празнина, въоръжена с пипала. Няма нокти, няма зъби — само някакво неописуемо надупчване на кожата. Ухапването е страшно, но не колкото изсмукването. Нокътят е нищо в сравнение със смукалото. Нокътят е животното, което се впива във вас, при смукалото вие се впивате в животното. Мускулите ви се издуват, сухожилията се сгърчват, кожата се пръска под мръсния натиск, кръвта блика и се смесва с отвратителната лимфа на мекотелото. Животното прилепва към вас хиляди гнусни устни; хидрата се сраства с човека; човекът се слива с хидрата. Стават едно цяло. Пленник сте на тоя кошмар. Тигърът може само да ви изяде, октоподът — о, ужас! — ви изсмуква. Той ви притегля към себе си и в себе си и вързан, слепен към тая лига, безпомощен, вие чувствувате как бавно се преливате в страшния чувал, който е чудовище.

Отвъд ужасното — да бъдеш изяден жив, съществува неописуемото — да бъдеш жив изпит.