Виктор Юго
Морски труженици (77)

VI
От една бездна в друга

В запасните принадлежности на „дебеланата“ Жилиат имаше на разположение доста голямо насмолено платнище с дълги въжета на четирите краища.

Той взе това платнище, върза с въжетата двата края за двете халки на веригата на машината откъм дупката и прехвърли платнището през борда. Платнището падна като покривка между Малкия Дувър и гемията и се потопи във вълните. Натискът на водата, която искаше да влезе в гемията, го прилепи към коритото върху дупката. Колкото повече водата напираше, толкова по-плътно платнището се прилепваше. Самите вълни го залепваха за дупката. Раната на „дебеланата“ беше превързана.

Насмоленото платнище закриляше вътрешността на коритото от напиращите вълни. Вече не влизаше нито капка вода.

Дупката беше прикрита, но не запушена.

Това беше отсрочка.

Жилиат взе черпака и почна да изпразва гемията. Отдавна беше време да я облекчи.

Работата го посгря, но беше капнал от умора. Принуден беше да си признае, че няма да издържи докрай и че няма да успее да затъкне коритото. Жилиат едва беше похапнал и изпитваше унижението, че се чувствува изтощен.

Измерваше как напредва работата по спадането на водата под коленете му. Тя спадаше бавно.

Освен това нахлуването на водата беше само прекратено. Злото беше спряно, но не отстранено. Платнището, притискано от вълните към дупката, започваше да се издува като мехур. Сякаш под платнището имаше юмрук, който се опитваше да го пробие.

Здравото и насмолено платно устояваше; но издуването и опъването се увеличаваха, не се знаеше дали платнището ще издържи и всеки миг мехурът можеше да се пукне. Водата щеше да нахлуе отново.

В такива случаи — екипажите в беда го знаят — единственият изход е запушалката. Вземаш най-различни дрипи, които ти паднат под ръка, всичко, което на моряшки език се нарича „подплата“, и изтласкваш колкото можеш от дупката издутото платнище.

Жилиат нямаше никаква „подплата“. Дрипите и кълчищата, които беше струпал в склада си, бяха вече употребени или пръснати от вятъра.

В краен случай можеше да намери някои останки, като потърси из скалите. „Дебеланата“ беше доста облекчена и той имаше възможност да се отдели за четвърт час; но как да тръгне да търси без светлина?

Тъмнината беше непрогледна. Нямаше вече луна; нищо — само мрачното звездно небе, Жилиат нямаше сухо въже, за да направи фитил, нямаше лой да направи свещ, нито огън, за да я запали, и фенер, за да я закрие от вятъра. Всичко беше смътно и неясно и в гемията, и на рифа. Чуваше се как водата бучи край пробитото корито, но не се виждаше дори дупката; само с пипане Жилиат установяваше, че платнището продължава да се издува.

В тази тъмнина беше невъзможно да открие останките от платна и въжета, пръснати сред скалите. Как да събере тия дрипи, без да вижда ясно? Жилиат се взираше в мрака. Толкова звезди, а нито една свещ.

Водата в гемията беше намаляла, но натискът отвън се усилваше. Платнището все повече и повече се издуваше. Сякаш оток, готов да се пръсне. Положението, за миг подобрено, ставаше застрашително.

Необходима беше кръпка, и то веднага. На Жилиат му бяха останали само дрехите. Беше ги прострял, ако си спомняте, да съхнат по издадените скали на Малкия Дувър.

Той взе насмолената си мушама, коленичи във водата, мушна я в дупката, като изблъска навън мехура, и следователно изтласка водата. Към мушамата прибави овчата кожа, към овчата кожа — вълнената риза, към ризата — блузата. Всичко мина по реда си.

На него беше останала само една дреха, той я смъкна и увеличи и заздрави запушването с панталона си. Кръпката беше готова и изглеждаше достатъчна.

Кръпката се подаваше от дупката, покрита с платнището. Водата в стремежа си да влезе натискаше препятствието, разширяваше го върху дупката, а това беше от полза и го заздравяваше. Получаваше се нещо като външен компрес.

Вътре беше изблъскана само средата на мехура и около дупката и кръпката оставаше кръгла възглавничка от платнището, която беше още по-прилепнала, тъй като я задържаха неравните краища на дупката. Пътят на водата беше затворен.

Но нямаше нищо по-временно. Острите краища на дупката, които задържаха платнището, можеха да го пробият и водата пак щеше да нахлуе. В тъмнината Жилиат нямаше и да забележи. Кръпката едва ли щеше да издържи до сутринта. Тревогата на Жилиат се изменяше и той чувствуваше как тя расте ведно с чувството, че силите му гаснат.

Пак се залови да изгребва водата, но изтощените му ръце едва вдигаха пълния черпак. Беше гол и зъзнеше.

Жилиат чувствуваше, че наближава зловещият край.

Слаба надежда му проблесна в ума. В откритото море можеше да има платно. Някой рибар, попаднал случайно в дувърските води, би му помогнал.

Настъпи часът, в който имаше крайна нужда от помощник. Един човек и един фенер, и всичко можеше да се спаси. Двама лесно щяха да изгребат водата, а освободи ли, се гемията от излишния товар течност, щеше да се издигне да заеме обикновената си ватерлиния, дупката щеше да излезе над водата, щяха да имат възможност да поправят повредата, като заменят веднага кръпката с летва от обшивката, и вместо с временна превръзка дупката щеше да бъде окончателно затикната. В противен случай трябваше да чака до сутринта, да чака цялата нощ! Опасно закъснение, което можеше да го погуби.

Жилиат беше в трескаво възбуждение. Ако случайно се видеше фенерът на някой кораб, Жилиат можеше да даде сигнал от върха на Големия Дувър.

Времето беше тихо, нямаше вятър, нямаше вълни и един човек, размахал ръце на звездния фон на небе го, можеше да бъде забелязан. Капитаните, дори шкиперите, които плават нощем в дувърските води, не откъсват далекогледа си от рифа — от предпазливост.

Жилиат се надяваше, че ще го забележат.

Той се изкатери на разбития параход, хвана въжето с възли и се изкачи на Големия Дувър.

Никакво платно на хоризонта. Никаква светлина. Докъдето се простираше погледът — пустинна водна шир.

Никаква надежда за помощ и никаква надежда да издържи в борбата.

Жилиат — такова нещо още никога не му се беше случвало — се чувствуваше обезоръжен.

Той самият с гемията си, с машината на Дюранд, с всичкия си труд, с целия си успех, с мъжеството си принадлежеше на бездната. Нямаше вече никакви средства за борба; беше безпомощен.

Как да попречиш на прилива да настъпи, на водата да приижда, на нощта да продължи. Кръпката беше единствената му опора.

Жилиат се беше изтощил и съблякъл, за да я направи и довърши; не можеше повече да я заздрави и укрепи; кръпката си беше, каквато е, щеше да си остане такава и за нещастие на всичките му усилия беше сложен край. Морето можеше да прави каквото си иска с тази набързо лепната върху дупката кръпка. Само една по-издута вълна можеше да отпуши дупката. Повече или по-малко натиск — в това се състоеше въпросът.

Всичко щеше да се разреши от несъзнателната борба между две механически величини. Жилиат вече не можеше нито да помогне на съюзника, нито да спре врага. Той беше само зрител на собствения си живот или на собствената си смърт. Този Жилиат, който беше някакво провидение, се превърна в несъзнателна съпротива.

Нито едно от изпитанията и ужасите, които Жилиат беше преживял, не можеха да се сравнят с това.

Като стигна на дувърския риф, той се видя обкръжен и сякаш сграбчен от пустинята. Но пустинята не само го обкръжаваше, тя пристъпваше.

Хиляди заплахи едновременно го застрашаваха. Тук беше вятърът, готов да задуха; тук беше морето, готово да зареве. Невъзможно да затъкнеш тази уста — вятърът; невъзможно да избиеш зъбите на тая паст — морето. И все пак той се беше борил; човекът се беше бил лице с лице с океана; влязъл беше в ръкопашен бой с бурята.

Устоял беше и на други тревоги, и на много други необходимости. Сблъскал се беше с най-различни бедствия. Наложи му се да строи без сечива, да мъкне тежести без помощник, да решава задачи без познания, да пие и яде без припаси, да спи без постеля и без покрив над главата.

На този риф, трагическа подпора, той беше ред по ред подхвърлян на изпитания от мъчителните ужаси на природата — майка, когато намери за добре, палач, когато й е угодно.

Победил беше самотата, победил беше глада, жаждата, студа, треската, умората, победил беше съня. На пътя му се изпречиха сплотени препятствия. След лишенията, стихията; след прилива, бурята; след бурята, октоподът; след чудовището, призракът.

Мрачна заключителна ирония. В рифа, откъдето Жилиат смяташе да излезе победител, мъртвият Клюбен го гледаше и се смееше.

Призракът с право се хилеше. Жилиат виждаше, че е загубен. Виждаше, че е мъртъв като Клюбен.

Студът, гладът, умората, разглобяването на разбития параход, спускането на машината, бурите през равноденствието, вятърът, мълнията, октоподът — всичко това беше нищо пред дупката. Можеше да се противопостави и Жилиат беше противопоставил огъня на студа, раковините по скалите на глада, дъжда на жаждата, умение и сила на трудностите по спасяването на машината, вълнолома на прилива и бурята, ножа на октопода. Срещу дупката нямаше нищо.

Зловещ прощален привет на урагана. Последна схватка, предателско нападение, потаен пристъп на победения към победителя. Бурята-беглец му пусна тая стрела. Отстъплението се извръщаше и поразяваше. Това беше скритият удар на бездната.

Човек може да се бори с бурята, но как да се бори с процеждащата се вода?

Ако кръпката не издържеше, ако дупката се откриеше отново, нищо не можеше да спаси „дебеланата“ от потъване. Все едно да се развърже превързана артерия. А потънеше ли „дебеланата“ на дъното с тоя товар, с машината, нямаше никаква възможност да се измъкне оттам. Двумесечните благородни гигантски усилия отиваха напразно. Да започне отново, беше невъзможно. Жилиат нямаше вече нито ковачница, нито материали. Може би призори той щеше да види целия си труд да потъва бавно и безвъзвратно в бездната.

Страшно нещо е да чувствуваш под себе си тъмна сила.

Бездната го влечеше към себе си.

Потъне ли гемията му, на него му оставаше само едно — да умре от глад и студ като другия, като корабокрушенеца на скалата Човекът.

Така безпощадно завършваше този нечуван героизъм; такъв беше краят на ужасната борба, подета от човека, на тази Илиада с един герой.

Замаян, Жилиат се взираше в простора.

Нямаше никаква дреха. Стоеше гол пред безкрая.

Тогава, потиснат от тази незнайна грамада, без да знае какво се иска от него, лице срещу лице с мрака, пред неумолимата тъма, сред грохота на водата, на прибоя, сред кипящата пяна, сред облаците, под лъха на вятъра, обкръжен от океана, застанал над водната шир и под звездното небе, той се отпусна, отказа се, просна се с целия си ръст по гръб на скалата, с лице към звездите, победен, сплел ръце пред страшните дълбини, и викна в безкрая: „Милост!“

Той беше там, на скалата, в нощта, сред морето, капнал от изтощение, сякаш сразен от гръм, гол като гладиатор на арената.

Стори му се, че се разтапя в студа, в умората, в безсилието, в молитвата, в мрака и очите му се затвориха.

Изминаха няколко часа.

Изгря ослепително слънце.

Първият му лъч освети върху площадката на Големия Дувър неподвижно тяло. Това беше Жилиат!

Той продължаваше да лежи на скалата.

Леденото му, вкочанено тяло не помръдваше. Затворените му клепки бяха бледи. Трудно беше да се определи дали не е труп.

Слънцето сякаш го гледаше.

Ако този гол човек не беше мъртъв, той беше толкова близо до смъртта, че и най-лекият студен вятър би го довършил.

Задуха вятър свеж и живителен — пролетният дъх на май.

А слънцето се издигаше в дълбоката небесна синева; по-леко наклонените му лъчи се обагриха. Светлината му стана топлина. Тя обгърна Жилиат.

Жилиат не помръдваше. Ако дишаше, дъхът му, готов да угасне, едва ли би замъглил огледало.

Слънцето продължаваше да се изкачва все по-отвесно и по-отвесно над Жилиат. Вятърът, в началото хладен, сега беше топъл.

Вкамененото голо тяло все още лежеше неподвижно; все пак кожата не беше толкова бледа.

Слънцето, приближило се към зенита, хвърли отвесен лъч върху площадката на Дувър. Обилна светлина се изля отгоре, от небето; грамадното отражение на тихото море се сля с нея; скалата започна да се стопля и сгря човека.

Въздишка повдигна гърдите на Жилиат.

Той беше жив.

Слънцето продължаваше своите почти палещи милувки. Вятърът, вече летен, южен вятър, се приближи към Жилиат като топло дихание.

Жилиат помръдна.

Морето беше неописуемо спокойно. То шепнеше като дойка край детето си: Вълните сякаш люшкаха рифа.

Морските птици, които познаваха Жилиат, се виеха разтревожени над него. Не беше някогашната им дива тревога. В нея се чувствуваше нещо нежно и братско. Надаваха леки крясъци. Сякаш го викаха. Една чайка, която навярно го обичаше, се спусна съвсем близо до него, като питомна. Заговори му. Той сякаш не чуваше. Тя му кацна на рамото и клъвна леко устните му.

Жилиат отвори очи.

Доволни и изплашени, птиците отлетяха.

Жилиат скочи, изпъна се като пробуден лъв, изтича на края на площадката и погледна долу, в дувърската теснина.

„Дебеланата“ стоеше там невредима. Кръпката беше издържала, морето навярно не е било много грубо към нея.

Всичко беше спасено.

Жилиат не чувствуваше вече умора. Силите му бяха възстановени. Припадъкът му се оказа сън.

Той изгреба водата от „дебеланата“ и когато дупката се издигна над ватерлинията се облече, хапна, пи и беше радостен.

Разгледана на светло, дупката изискваше много повече работа, отколкото предполагаше Жилиат. Повредата беше доста тежка. Жилиат изгуби целия ден, за да я поправи.

На следния ден, призори, след като развали преградата и отвори изхода на теснината, облечен в дрипите, които се бяха справили с дупката, с колана на Клюбен и седемдесетте и пет хиляди франка, изправен в поправената „дебелана“ до спасената машина, при попътен вятър и чудно море, Жилиат излезе от дувърския риф.

Насочи гемията към Гернсей.

Когато се отдалечаваше от рифа, ако там имаше човек, би го чул да си тананика песента „Красавецът Дунди“.