Виктор Юго
Морски труженици (59)

XII
Какво се вижда там и какво се съзира

Ослепителен мрак — ето какво представляваше това чудно място.

Пулсът на морето се чувствуваше в тая пещера. Външното вълнение ту издуваше, ту отпускаше водната повърхност равномерно като дишане. Сякаш някакво тайнствено дихание издигаше и отпускаше мълчаливо тая грамадна, зелена диафрагма.

Водата беше необикновено бистра и Жилиат забелязваше на различни дълбочини потопени стъпала, скалисти върхове, все по-тъмно и по-тъмнозелени. Някои мрачни бездни бяха навярно бездънни.

От двете страни на подводното преддверие неясните очертания на ниски сводове, потънали в мрак, показваха, че съществуват малки, странични пещери под главното подземие, достъпни може би при най-силните отливи.

Над тези пещерки бяха надвиснали наклонени сводове под по-тъп или по-остър ъгъл. Малки пясъчни наноси, широки по няколко стъпки, създадени от набега на вълните, потъваха под тия криви сводове и се губеха там.

Тук-там морски треви, дълги цял разтег, се диплеха под водата като разплетени коси, развявани от вятъра. Смътно личаха гори от водорасли.

Цялата стена на пещерата, от горе до долу, над водата и под водата, от свода до невидимите й основи, беше покрита с чудната и много рядко достъпна за човешкото око морска растителност, която старите испански моряци наричат „морски ливади“. Здрав мъх с всички оттенъци на маслиновия цвят покриваше и увеличаваше наглед размерите на израстъците по гранита. От всички издатини падаха вълнообразни ивици водорасли, от които рибарите си правят барометри. Смътният дъх на пещерата люшкаше тия блестящи ремъци.

Под растенията се криеха и същевременно се разкриваха най-редките скъпоценности на съкровищницата на океана — ебурни, крилатки, митри, раковини, багрянки, охлитки, кулообразни роговиди. Капачетата на мидите, прилични на микроскопични колибки, прилепени към цялата скала, образуваха селища, по чиито улици бродеха оскабриони — същински водни бръмбари. Камъчетата трудно се вмъкваха в тая пещера и там се укриваха раковини. Раковините са истински велможи във везана премяна и сърма, които избягват грубия и невежлив допир с простолюдието — камъните. Тук-там под вълните блестящите купчини раковини излъчваха приказна светлина, през която сияеха сред лазура и седефа всички оттенъци на морската вода.

На стената на пещерата, малко над чертата на прилива, необикновено прекрасно растение се простираше като ивица над губера водорасли, продължаваше го и го завършваше. Това клонесто, китно, невероятно извито и почти черно растение разстилаше пред погледа заплетена, тъмна постеля, посипана с безброй яркосини цветчета. Във водата цветчетата сякаш пламтяха като сини въгленчета. Над водата те бяха цветя, във водата — сапфири; и вълните, като прииждаха и заливаха подножието на пещерата, обвито с тия растения, покриваха скалата с рубини.

Едно от чудесата на пещерата беше самата скала. Тая скала — ту стена, ту свод, ту форщевен или пиластра, беше на места сурова и гола, после съвсем наблизо — най-изкусно изваяна от природата. Какъв художник е бездната! Една част от стената, правилно изсечена и покрита тук-там с кръгли израстъци, представляваше смътен барелеф. Сякаш с няколко удара на длетото геният е завършил това, което бе започнал великанът. На други места скалата беше със златни и сребърни резки като дамаскински щит или в черен емайл като флорентински водоем. Тук имаше и пана, които напомняха коринтски бронз, и арабески като на врата на джамия, и тъмни, невероятни отпечатъци от нокът като на рунически камък. Растения с вити вейки и пипалца се преплитаха върху позлатения лишей и го покриваха с художествени плетки. Пещерата бе украсена като мавритански дворец. Във величествената и грозна архитектура, създадена от случая, се съчетаваха грубост и най-тънко изкуство.

Чудна морска плесен разстилаше кадифени дипли в гранитните кътчета. Отвесните стени бяха в гирлянди едроцветни лиани, които се държеха като по чудо. Стеници с чудни цветове излагаха с вкус и умение китките си. Най-привлекателната пещера, която би могла да съществува. Необикновена светлина, която се излъчваше изпод водата, едновременно морски сумрак и неземно сияние, придаваше някаква призрачна разсеяност на всички образи. Всяка вълна беше призма. Очертанията на предметите под тези дъгоцветни струи се багреха така, сякаш се пречупваха през много изпъкнали оптически стъкла; под водата блестеше слънчевият спектър. В тая прозрачност на утринно небе сякаш се виеха ивици потопени дъги. Другаде, в други кътчета, във водата сияеше лунна светлина. Тук сякаш се сливаше цялото земно великолепие и създаваше това изделие на мрака и нощта. Нямаше нищо по-вълнуващо и по-загадъчно от блясъка на тая пещера. Тя очароваше. Вълшебната растителност и безформените пластове де сливаха съразмерно. Щастливо съчетание на страшни природни явления. Вейките се вкопчваха в гранита, а сякаш леко го докосваха.

Жилиат, който беше нещо като ясновидец на природата, съзерцаваше, обзет от смътно вълнение.

Изведнъж на няколко стъпки под него, в чудната прозрачност на водата, която приличаше на разтворени скъпоценни камъни, той забеляза нещо неописуемо. Някаква дълга дрипа се движеше сред трептящите вълни. Дрипата не плаваше, а се носеше; имаше някаква цел, отиваше някъде и бързаше. Дрипата приличаше на шутовска наметалка с пискюлчета; меките пискюлчета се извиваха във водата; тя сякаш беше посипана с непромокаем прах. Не беше ужасно, а гадно. Живо същество, ако не беше видение. То сякаш се носеше към тъмния край на пещерата и потъна там. Водните пластове над него потъмняха. Зловещата сянка се плъзна и изчезна.