Виктор Юго
Морски труженици (82)

I
Заливчето край самата черква

Новините обикалят много скоро малките селища; да отидат и разгледат комина на Дюранд под прозорците на Летиери беше първата грижа на гернсейци още от зори. Всички други събития избледняха пред него. Не споменаваха вече за смъртта на декана в Сен Азаф; не ставаше дума за преподобния Ебенезер Кодре, нито за внезапното му забогатяване, нито за отплаването на „Кашмир“. Машината на Дюранд, докарана от Дувърските скали — това беше злобата на деня. Не вярваха. Корабокрушението изглеждаше необикновено, а спасяването на машината — невъзможно. Всеки трябваше да види, за да се увери. Оставиха всяка друга работа. Дълги върволици граждани със семействата си, мъже, жени с деца, а децата с куклите си се стичаха от всички улици към „Дома на неустрашимите“, за да „видят чудото“ и извръщаха гръб на пристанището Сен Пиер.

Много дюкянчета в пристанището Сен Пиер бяха затворени; в търговията имаше пълен застой на покупки и продажби; цялото внимание беше съсредоточено върху Дюранд; никой търговец не беше видял купувач; само един златар се чудеше, че е продал златна венчална халка на „някакъв човек, който изглежда много бързал и питал за дома на господин декана“. Отворените дюкянчета се бяха превърнали в място за приказки, където обсъждаха шумно чудотворното спасяване на машината. И цялята тая суматоха беше заради някакво нищожество като Жилиат, нещо, което караше важните и благовъзпитани хора да вдигат рамене.

Черквата в пристанището Сен Пиер се намира на брега, в дъното на залива, почти на самия кей.

Черквата на пристанището Сен Пиер е най-голямата сграда в редицата градски постройки с лице към океана.

Заливът, днес много красиво и много широко пристанище, по онова време и дори до преди десет години беше по-незначителен от Сен Сансонския залив. Той представляваше две дебели гигантски стени, които се извиваха в ляво и в дясно от брега и почти се съединяваха към края си, където се издигаше малък бял фар. Под тоя фар тесен провлак, който още беше запазил двете халки от веригата, с която са го затваряли през Средните векове, пропускаше корабите. Представете си полуотворени щипци на рак — такъв беше заливът на пристанището Сен Пиер. Тия щипци отнемаха от морето ивица вода и я принуждаваха да бъде спокойна. Но при източни ветрове се надигаха вълни, водата кипеше и по-разумно беше да не се влиза в залива. Така беше направил тоя ден „Кашмир“. Останал беше на рейд.

При източни ветрове корабите на драго сърце се примиряваха с тази необходимост, която освен това им спестяваше пристанищните такси. В такъв случай лодкарите, които имаха разрешение от града, смело племе моряци, които новото пристанище направи излишни, идваха да вземат с лодките си било от кея, било от други точки по крайбрежието пътниците и ги прекарваха, тях и багажа ям, често при много бурно море, но винаги благополучно, на заминаващите кораби. Източният вятър бие отстрани и е благоприятен за пътуване към Англия; бордовете се люшкат, но килът — не.

Когато заминаващият кораб се намираше на пристанището, всички пътници се качваха там; ако беше на рейд, можеха да си изберат някоя близка точка по крайбрежието. Във всяко заливче се намираха „свободни“ лодкари.

Заливчето край черквата беше едно от тия места. Този малък залив, това заливче, се намираше съвсем близо до града, но беше така безлюдно, че изглеждаше много отдалечено. Уединението му се дължеше на сключените стръмни скали на форта Жорж, който се издига над това потайно заливче. Много пътеки водеха към заливчето. Най-пряката се извиваше край брега; предимството й беше, че водеше за пет минути до черквата и до града, а недостатъкът — два пъти на ден я заливаха вълните. Други, повече или по-малко стръмни пътеки, се губеха в кривините сред скалите. И посред бял ден заливчето тънеше в полумрак. От всички страни надвисваха каменни късове. Настръхнали къпини и гъсти храсти хвърляха лека сянка върху тая смесица от канари и вълни; нямаше нищо по-кротко от това заливче при тихо време и нищо по-неспокойно при буря. Върховете на някои клони бяха вечно облени в пяна. През пролетта там беше пълно с цветя, гнезда, ухание, птици, пеперуди и пчели. Благодарение на последните преустройства такива диви кътчета вече не съществуват; замениха ги хубави прави линии; има постройки, кейове, градинки; и кирките взеха дейно участие; добрият вкус справедливо наказва прищевките на планината и неправилните очертания на канарите.