Виктор Юго
Морски труженици (38)

I
Дувърските скали

На пет левги в открито море, южно от Гернсей срещу Пленмонския нос, между Ламаншките острови и Сей Мало, се разстилат верига рифове, наречени Дувърските скали. Зловещо място!

Няма нищо по-страшно от това да се сблъскаш с Дувърските скали. Остров Каске, където, казват, загинал „Белият кораб“, Калвадоските плитчини, подводните камъни Ронес, които правят толкова опасно цялото крайбрежие Болйьо, Голият остров — самата поговорка за него всява страх: „Голия остров премини, трепери или умри“ — скалите Покойни жени, проливите Бу и Фуки, Злият кон между Боле Бе и Барнвил се ползуват с много по-добро име. По-добре да се срещнеш с всеки от тези рифове поотделно, отколкото да се сблъскаш само веднъж с Дувърските скали.

По цялото опасно Ламаншко море само рифът „Отче наш“ между Гернсей и Серк може да предизвика такъв ужас като Дувърските скали.

Но от „Отче наш“ можеш да дадеш знак, загиващият кораб може да бъде подпомогнат. На север се вижда нос Дикар или Икар, а на юг — Дебелият нос. От Дувърските скали не се вижда нищо.

Вихри, вода, облаци, безкрайна пустиня! Само заблудени кораби минават край Дувърските скали. Диви, чудовищни гранитни канари извишават ръст. Непристъпни скали. Мрачна враждебна бездна.

Открито море. Голяма дълбочина. Напълно самотен риф като Дувърските скали привлича и приютява зверовете, които бягат далеч от хората. Сякаш грамаден звезден корал. Потънал лабиринт. Там на дълбочина, която водолазите трудно могат да достигнат, има пещери, подземия, бърлоги, кръстосват се тъмни улици. Гъмжат гнусни създания. Изяждат се помежду си. Раците ядат рибите и самите те биват изяждани. Страхотни живи същества бродят в мрака. Смътни очертания на уста, израстъци, пипала, перки, перца, зинали челюсти, люспи, нокти, щипци плават, растат, смаляват се и изчезват в зловещата прозрачна вода. Страхотни плуващи рояци бродят и си вършат работата.

Преди четиридесет години две скали с чудни очертания предупреждаваха отдалеч океанските кораби за Дувърския риф. Те бяха две отвесни канари — острите им извити върхове почти се допираха. Сякаш от морето се подаваха зъбите на потънал слон. Само че тия зъби бяха високи като кули, зъби на слон, голям колкото планина. Между тия две естествени кули в мрачния град на чудовищата имаше тесен пролив, където бушуваха вълните. Този лъкатушен пролив, дълъг много лакти, напомняше крива улица между две стени. Скалите-близнаци се наричаха Големият Дувър и Малкият Дувър: едната беше висока шестдесет стъпки, другата — четиридесет. Непрестанният плисък на вълните в края на краищата просто изряза основите на тия кули и силната буря през равноденствието на 26 октомври 1859 година събори едната. Остана Малкият Дувър, поокастрен и разяден.

Една от най-чудноватите Дувърски скали се нарича Човекът. Тя съществува и днес. Миналото столетие рибари, отбити от пътя си на тези канари, намерили на върха на тая скала труп. Край трупа имало много празни раковини. Човек, разбил лодката си на тая скала, се приютил там, живял известно време само с мекотели и умрял. Затова и скалата се нарича Човекът.

Водната пустиня е зловеща. Там има шум, има и безмълвие. Самотни стърчат Дувърските скали. А наоколо, докъдето стига погледът — безкрайни непокорни вълни!