Виктор Юго
Морски труженици (11)

ІІ
Вечна история с утопията

Параход във водите на Ламанш през 182… година беше поразителна новост. Цялото нормандско крайбрежие дълго не можеше да се опомни. Днес никой не обръща внимание на десетте-дванадесет парахода, които се кръстосват на морския хоризонт в различни направления; най-много привличат само за миг вниманието на добрия познавач, който определя по цвета на дима кой параход гори уелски въглища, кой нюкасълски. Добре дошли — ако пристигат. Добър път — ако заминават.

Но в първата четвъртина на тоя век не се отнасяха така спокойно към тези открития и ламаншките островитяни гледаха с особено лошо око машините и техния дим. В този пуритански архипелаг параходът си спечели най-напред името „Дяволски кораб“. На тогавашните простодушни рибари той се стори плаващ ад. Един местен проповедник постави следния въпрос: „Имаме ли право да впрегнем в обща работа водата и огъня, които бог е разделил?“ Този железен огнен звяр не приличаше ли на Левиатан^[1]? Това не е ли опит да се възстанови с човешки сили хаосът? Не за пръв път успехите на прогреса се окачествяват като връщане към хаоса.

Безумна идея, грубо заблуждение, безсмислица — такава беше присъдата на Академията на науките, запитана за парахода в началото на този век от Наполеон. Сенсансонските рибари могат да бъдат извинени, че в областта на науката са били на едно ниво с френските математици.

Учените отхвърлиха парахода като нещо невъзможно; свещениците пък го отхвърлиха като нечестив. Науката го отрече, църквата го прокле. Църквата прие следното становище; Водата и огънят са разделени. Бог ги е разделил. Не бива да се разделя това, което бог е съединил; не бива да се съединява това, което той е разделил.

За да дръзнеш да се заемеш в тия далечни времена с такова начинание, да пуснеш параход от Гернсей до Сен Мало, трябваше да си мес Летиери. Единствен той можеше да го замисли като свободомислещ и да го осъществи като смел моряк.

Как стана това? Ще разкажем.

Работата в същност в началото тръгна много зле. Всички собственици на корабите, които пътуваха от остров Гернсей до френския бряг, нададоха вой. Те укориха това посегателство на светото писание и на техния монопол. Няколко параклиса го анатемосаха някой си преподобен отец, наречен Елиу, обяви парахода за „ерес“. Платноходът бе обявен за правоверен. Ясно личаха дяволските рога върху главите на воловете, които параходът пренасяше и разтоварваше. Възмущението трая доста дълго. Но лека-полека накрая откриха, че воловете не пристигат толкова уморени, че продажбата върви по-добре и месото е по-хубаво. За хората също морето беше по-безопасно; пътят, по-евтин, беше по-сигурен и по-къс; тръгваше се в определен час и се пристигаше в определен час; по-бързо пристигналата риба беше по-прясна и вече можеха да излеят на френските пазари излишъка от големите риболови, толкова чести в Гернсей. Маслото стигаше по-бързо с „Дяволския кораб“, отколкото с платноходите, никак не се разваляше, така че го търсеха и в Динан, и в Сен Брийок, и в Рен.

С една дума благодарение на това, което наричаха „Кораб на Летиери“, пътуването беше безопасно, съобщенията редовни, отиването и връщането удобно и бързо, движението нарастваше, пазарите се увеличаваха, търговията се разширяваше и в края на краищата трябваше да се примирят с тоя „Дяволски кораб“, който оскверняваше библията и обогатяваше острова. Някои смели умове се решиха даже да го одобрят до известна степен.

След като се установи явната полза и всеобщото увеличение на благосъстоянието, един ден всички, с изключение на няколко умници, се възхищаваха от „Кораба на Летиери“.

Днес не биха се възхищавали толкова много. Този параход от преди четиридесет години би предизвикал усмивка по лицата на днешните строители. Тази рядкост беше безобразна, това чудо — недъгаво.