Виктор Юго
Морски труженици (3)

II
„За жена ти, когато се ожениш“

Разказваха в тоя край, че една жена с детенце се заселила към края на революцията в Гернсей. Тя била англичанка или пък французойка. Името й било такова, че гернсейското произношение и селският правопис го превърнали в Жилиат. Живеела сама, с детето, което според едни й било племенник, според други син, според трети внук, а според някои — нищо. Имала малко пари, колкото да преживява оскъдно. Купила си ливадка, нива, къща — от тридесет години никой не живеел в нея и тя се рушала. Градината, често заливана от вълните, не давала нищо.

Жената получаваше доход от няколко парченца земя, нейна собственост. Имаше добра крава с жълто масло. Береше бял боб и картофи „златна капка“.

Постегнаха скромно къщата, колкото да живеят в нея. В стаите течеше само при проливни дъждове. Къщата беше на един етаж с таван. Долу имаше три стаи — две спални и столова. На тавана се качваха със стълба. Жената готвеше и учеше детето да чете. Не ходеше никак на черква; затова, след като обсъждаха надълго и широко, я обявиха за французойка. Да не ходиш „никъде“, не е шега работа.

С една дума, никой не ги знаеше що за хора са.

Жената остаря, детето порасна. Живееха сами, отбягваха ги. Нямаха нужда от никого. „Какво й трябва на вълчицата, щом си има вълче?“ — още един израз, който им спечели „благоразположението“ на околните. Момчето стана юноша, юношата стана мъж и майката умря. Остави му ливадката, нивата, къщата и както гласи официалният опис „сто златни гвинеи в плетена кесия“, с други думи, в чорап. Къщата беше достатъчно обзаведена с два дъбови сандъка, две легла, шест стола и маса и с необходимите съдове. На полицата имаше няколко книги, а в къта съвсем обикновен куфар — трябваше да го отворят за описа. Куфарът беше от червеникава кожа, изпъстрен с медни гвоздеи и калаени звездички, и съдържаше пълна и нова женска прикя от хубаво платно, ризи и фусти, а освен това копринени платове за рокли и лист, на който покойната беше написала със собствената си ръка „за жена ти, когато се ожениш“.

Тая смърт уби духом останалия жив. Той беше саможив, стана див. Светът за него се превърна в пустиня. Не беше самота, а пустош.

Жилиат беше млад, раната му заздравя. Тъгата му лека-полека изчезна, сля се с природата наоколо, придоби някакъв чар, привлече го към неодушевените предмети, отдалечи го от хората и сроди все повече и повече тая душа със самотата.