Виктор Юго
Морски труженици (28)

VII
Щастие е за този любител на разходките, че го забеляза рибарят

Тази нощ, след като вятърът утихна, Жилиат излезе за риба, без да навлиза много навътре в морето с „дебеланата“ си.

Прибираше се по прилив, към два часа следобед — блестеше ярко слънце и като минаваше пред Зверския рог, за да се прибере в заливчето пред „Къщата в покрайнината“ стори му се, че вижда на креслото Гилд Холм Ур някаква сянка, която не беше от скалата. Отправи гемията си нататък и видя, че на креслото седи човек. Морето беше доста високо, вълните окръжаваха скалата и той не можеше вече да се спаси. Жилиат замаха с ръце. Човекът не помръдна. Жилиат се приближи. Човекът спеше.

Облечен беше в черно. „Прилича на свещеник“ — помисли Жилиат. Приближи се по-близо и видя юношеско лице.

Лицето му беше непознато.

Скалата за щастие беше отвесна, водата наоколо дълбока. Жилиат даде назад и успя да изтегли гемията до самата скала. Приливът подигаше достатъчно „дебеланата“ и ако Жилиат се изправеше на борда й, можеше да стигне краката на непознатия. Той се изправи и вдигна ръце. Паднеше ли в тоя миг, надали щеше да изплува над водата. Вълните се плискаха яростно. Положително щяха да го смажат между гемията и скалата.

Той дръпна заспалия за крака.

— Хей, какво правите тук? Непознатият се събуди.

— Гледам — каза той. Разсъни се напълно и продължи:

— Пристигнах на острова, тръгнах да се поразходя и попаднах насам, прекарах нощта в морето, гледката ми хареса, уморен бях, заспах.

— След десет минути щяхте да се удавите — каза Жилиат.

— Ами!

— Скочете в гемията.

Жилиат закрепи гемията с крак, вкопчи се здраво с едната ръка в скалата и протегна другата на младежа в черно, който скочи леко в гемията. Много хубав младеж.

Жилиат хвана греблото и за две минути „дебеланата“ навлезе в заливчето край „Къщата в покрайнината“.

Момъкът беше с кръгла шапка и бяла яка Дългият му черен редингот беше закопчан до яката. Имаше руси коси, женствено лице, ясни очи, строг вид.

Гемията стигна брега. Жилиат прекара въжето през халката после се обърна и видя, че изискано бялата ръка на момъка му подава златна монета.

Жилиат отстрани леко ръката.

Последва мълчание. Младежът пръв го наруши.

— Вие ми спасихте живота.

— Възможно е — отвърна Жилиат. Гемията беше вързана. Стъпиха на брега. Младежът продължи:

— Дължа ви живота си, господине.

— Какво от това?

След отговора на Жилиат пак последва мълчание.

— От тази енория ли сте? — запита младежът.

— Не — отвърна Жилиат.

— От коя енория сте?

Жилиат дигна дясната си ръка, посочи небето и каза:

— От тази.

Младежът се сбогува и си тръгна.

След няколко крачки той се спря, бръкна в джоба си, измъкна някаква книга, върна се при Жилиат и му подаде книгата.

— Позволете ми да ви предложа това. Жилиат взе книгата.

Беше библия.

След миг, облегнат на стълбата си, Жилиат видя как момъкът изчезна зад завоя на пътечката, която водеше към Сен Сансон.

Някакъв глас, който го викаше, го изтръгна от мислите му.

— Хей, Жилиат!

Той позна гласа и вдигна очи.

— Какво има, сийор Ландоа?

— Новини, Жилиат.

— Къде?

— В „Дома на неустрашимите“.

— Какво се е случило там?

— Много съм далеч, не мога да ви разкажа. Жилиат изтръпна.

— Да не се жени мис Дерюшет?

— Ами. Само това липсваше.

— Какво искате да кажете?

— Идете там, ще узнаете.