Виктор Юго
Морски труженици (48)

I
Мястото, където мъчно ще стигнеш и трудно ще се измъкнеш

Лодката, забелязана предната вечер от много точки на гернсейското крайбрежие в различно време, беше, както навярно сте отгатнали, „дебеланата“. Жилиат бе избрал пътя сред крайбрежните скали; опасен път, но затова пък пряк. Единствената му грижа беше да вземе най-прекия път. При корабокрушение времето не чака, морето е бързо, един час закъснение можеше да бъде безвъзвратно загубен. Искаше да избърза, за да спаси загиващата машина.

Една от грижите на Жилиат, като напускаше Гернсей, беше да не го забележи никой. Замина, като че бягаше. Сякаш искаше да се скрие. Избягна източния бряг като човек, който е решил да не минава край Сен Сансон и пристанището Сен Пиер — промъкна се или по-скоро се плъзна безшумно край срещния бряг, който е сравнително безлюден.

Сред канарите трябваше да гребе; но Жилиат движеше греблото по хидравлическия закон: загребваше леко вода и я отблъсваше бавно — така пътуваше в мрака с най-голяма бързина и почти безшумно. Можеше да си помисли човек, че отива да извърши престъпление.

Истината е, че като се хвърляше с главата надолу в това почти неизпълнимо начинание, като излагаше живота си, когато почти всички изгледи бяха против него, той се боеше от съперници.

На разсъмване посред морето в най-пустинното и най-опасно място се виждаха две точки — разстоянието между тях намаляваше, тъй като едната се приближаваше към другата. Едната, почти незабележима сред безкрайните вълни, беше гемия с разперено платно; в гемията седеше човек; това бяха Жилиат и неговата „дебелана“. Другата — неподвижна, грамадна, черна — издигаше над водата чудноватите си очертания. Два високи стълба придържаха над вълните в празното пространство някаква напречна греда, сякаш мост, който съединяваше върховете им. Гредата, толкова неясна отдалеч, че не можеше да се разбере какво е, представляваше едно цяло с две опори. Това цяло приличаше на врата. За какво ли е врата в това открито от всички страни пространство — морето? Тази мрачна сянка се открояваше на светлото небе.

На изток зората се сипваше; хоризонтът ставаше по-светъл, а морето по-черно. Насреща, на другия край, залязваше луната.

Двата стълба бяха Дувърските скали. Грамадата между тях, сякаш стряха на врата, беше Дюранд.

Рифът, който държеше така плячката си и я излагаше на показ, беше страхотен; неодушевените предмети проявяват понякога мрачна и враждебна надменност към човека. Предизвикателство лъхаше от тия скали. Те сякаш очакваха.

Какво високомерие и какво нахалство лъхаше от това зрелище: победен параход и бездна — победител. Двете скали, още вир-вода от вчерашната буря, приличаха на изпотени бойци. Вятърът беше стихнал, морето се диплеше спокойно, на места, на самата водна повърхност, личаха няколко канари, в които вълните плавно разбиваха пенливите си гребени, от откритото море долиташе шепот, сякаш бръмчаха рой пчели. Нищо не се издигаше над морската повърхност — само двете Дувърски скали, прави и отвесни като две черни колони. До известна височина те бяха покрити с пухкави водорасли. По гладките им склонове сякаш блестяха военни доспехи. Изглеждаха отново готови за бой. Личеше, че в основата си са се сраснали с подводни планини.

Обикновено морето напада тихомълком. Обича да остава в сянка. Морето се спотайва и не разгласява постъпките си. Прави корабокрушение и го прикрива; в поглъщането на жертвите се състои неговата свенливост. Вълната е лицемерна; тя убива, краде, укрива кражбата, нищо не знае и се усмихва. Реве, после кротко се пени.

Тук нямаше такова нещо. Дувърските скали, издигнали над вълните мъртвата Дюранд, сякаш тържествуваха. Сякаш две чудовищни ръце изникваха из бездната и показваха на бурите трупа — параход. Приличаха на убиец, който се хвали.

Жилиат беше с моряшките си дрехи — вълнена риза, вълнени чорапи, подковани обуща, плетена блуза, панталони с джобове от грубо мъхнато сукно и с една от ония червени вълнени шапчици, които моряците по онова време много носеха — през миналия век ги наричаха „капачета“.

Той позна рифа и заплава към него.

Дюранд не приличаше никак на потънал параход, напротив — тя висеше във въздуха.

Най-чудното спасяване, с което можеше да се залови човек.

Беше съвсем светло, когато Жилиат навлезе във водите на рифа.

Споменахме вече, че морето беше почти спокойно. Имаше известно вълнение само, в тесния проток между скалите. Всеки ръкав, широк или тесен, бучи. В протоците вълните винаги кипят.

Жилиат се приближи предпазливо към Дувърските скали.

Той хвърли много пъти лот.

Предстоеше му да разтовари гемията.

Свикнал на чести отсъствия у дома, винаги всичко му беше готово за път. Той вземаше със себе си торба сухари, торба ръжено брашно, кошница със сушена треска и пушено говеждо, голям съд с прясна вода, норвежки сандък с нарисувани цветя, който съдържаше няколко груби вълнени ризи, мушамата му, насмолените му гетри и една овча кожа — намяташе я нощем върху блузата си. Като напускаше „Къщата в покрайнината“, той сложи набързо всичко това в гемията си заедно с един пресен хляб.

В бързината си да замине той взе от своите сечива само ковашкия чук, брадвата и брадвичката си, един трион и едно въже на възли с желязна кука накрая. Умееш ли да си служиш с такава стълба, най-непристъпните склонове стават достъпни и опитният моряк може да се изкатери и на най-стръмните скали. Можете да видите на остров Серк как рибарите от Госленския залив използуват умело такива въжета с възли.

Мрежите му, въдиците и всички риболовни принадлежности бяха в гемията. Сложил ги беше по навик и някак без да мисли — заемеше ли се с начинанието си, той трябваше да прекара известно време на един архипелаг от подводни скали, където рибарските уреди нямаше да му свършат никаква работа.

Когато Жилиат стигна скалата, започваше отлив — благоприятно обстоятелство. Вълните се отдръпваха и откриваха в подножието на Малкия Дувър няколко плоски и леко наклонени камъни. Тези плоскости, ту тесни, ту широки, образуваха неравни стъпала около отвесния монолит и завършваха като тесен корниз под самата Дюранд, която изпъкваше между двете скали. Стоеше там притисната като в клещи.

Удобно беше да слезеш на тия стъпала и да се огледаш. Там можеха да се разтоварят и припасите, докарани с „дебеланата“.

Трябваше да побърза, тъй като те оставаха над водата само няколко часа. Приливът отново щеше да ги залее с пенливите си вълни.

Към тези камъни — едните плоски, другите наклонени — Жилиат насочи гемията си и спря пред тях.

Покриваше ги дебел слой мокри и хлъзгави водорасли, където имаше наклон, беше по-хлъзгаво.

Жилиат се събу, скочи бос на водораслите и върза „дебеланата“ за една издатина в скалата.

После се изкачи колкото може по-нагоре по тесния гранитен корниз, стигна под самата Дюранд и започна да я разглежда.

Дюранд беше сграбчена и увиснала, сякаш забита между двете скали на двадесетина стъпки над водата. Необходими са били страхотно силни вълни, за да я захвърлят там.

Такива бесни вълни не могат да учудят моряците. Ще приведем само един пример: на 25 януари 1840 година в залива Стора затихващата буря дигнала с последната си вълна цял-целеничък един кораб, прехвърлила го през коритото на заседналата в плитчината корвета „Марна“ и го забила с бушприта напред между две скали.

В същност сред двата Дувъра се намираше само половината Дюранд. Като изтръгнал парахода от вълните, ураганът, тъй да се каже, го изкоренил от водата. Въздушният вихър го извил, водният вихър го задържал и параходът, дърпан в противоположна посока от двете ръце на бурята, се разчупил като летва. Кърмата, заедно с машината и колелата, издигната над пенливите вълни и захвърлена с всичка сила от циклона в теснината между двете скали, се врязала там и останала. Вятърът добре се прицелил; за да забие тоя клин между двете скали, ураганът се превърнал в боздуган. Носовата част, отнесена и премятана от вихъра, се разбила в подводните скали.

Продъненият трюм изхвърлил в морето удавените волове.

Грамаден къс от носовия борд стоеше още на кърмата и висеше на гредите на левия кожух на няколко повредени стеги — лесно можеше да се разбие с един удар на брадвата.

Тук-там в далечните извивки на рифа се виждаха греди, дъски, разкъсани платна, парчета от вериги — най-различни останки, които лежаха мирно по скалите.

Жилиат разглеждаше внимателно Дюранд. Килът бе надвиснал над главата му като таван.

Хоризонтът, където безбрежната водна шир едва се полюшваше, беше ясен.

Слънцето величествено се издигаше иззад кръглия син безкрай.

От време на време капка вода се търкулваше от разбития параход и падаше в морето.