Виктор Юго
Морски труженици (21)

XII
Безгрижието — част от красотата

Кажеше ли дума мес Летиери, помнеше я; кажеше ли дума Дерюшет, забравяше я. По това се различаваха чичото и племенницата.

Както видяхме, Дерюшет беше възпитана така, че в нея почти нямаше чувство за отговорност. Трябва да подчертаем, че повърхностното възпитание крие много опасности. Да искаш да направиш детето си преждевременно щастливо, е може би неблагоразумие.

Дерюшет мислеше, че щом тя е щастлива, всичко е в ред. Тя чувствуваше в същност, че чичо й се радва, когато тя е радостна. Тя горе-долу споделяше възгледите на мес Летиери. Набожността й се задоволяваше с това, че тя отиваше четири пъти годишно на черква. Видяхме я в коледна премяна. Не разбираше нищо от живота. Имаше всички заложби да се влюби някой ден до полуда. Засега беше весела.

Сутрин Дерюшет се събуждаше, без да помни какво е правила вечерта. Ще я затрудните много, ако я запитате какво е правила миналата седмица. Но това не й пречеше да изпитва в някои смътни часове потайна тъга и да чувствува как нещо мрачно от живота хвърля сянка върху нейната цветуща младост, върху радостта й. И на небесната синева има облаци. Но тези облаци бързо се разнасяха. Всичко завършваше с весел смях, без самата тя да знае защо е била тъжна и защо е спокойна. За нея всичко беше игра. Закачките й се сипеха върху минувачите. Закачаше и младежите. Не би се смилила и над самия дявол и би му скроила някоя шега. Беше прелестна и същевременно толкова невинна, че злоупотребяваше с това. Усмихваше се, както котето драска. Горко на одраскания! Тя го забравяше. За нея не съществуваше вчера. Опиваше се само от днешния ден. Ето какво означава прекалено щастие. У Дерюшет споменът изчезваше, както се топи снегът.