Виктор Юго
Морски труженици (64)

V
Неочаквана опасност

Вятърът беше слаб, но духаше, и то от запад. Това е любима лоша привичка на вятъра по време на равноденствие.

В зависимост от вятъра приливът в дувърския риф е най-различен. Вълните нахлуват в теснината ту от изток, ту от запад, според това, откъде ги гони вятърът. Ако вълните прииждат от изток, морето е кротко и спокойно; идат ли от запад, то е яростно. Това е, защото източният вятър духа от сушата и е слаб, а западният вятър пресича Атлантическия океан и носи могъщото дихание на безкрая. Дори едва забележимият западен вятър е опасен. Той търкаля безкрайни вълни от безбрежната шир и блъска много вълни едновременно в теснината.

Вода, която нахлува, е винаги страшна. Докато вее и най-слабият западен вятър, Дувърските скали два пъти дневно са изложени на такъв пристъп. Морето се надига, водата напира, скалата не отстъпва, теснината едва-едва се отваря, насила нахлулите вълни реват и бушуват и шибат яростно вътрешните стени на прохода. При най-слабия западен вятър Дувърските скали представляват следната необикновена картина: навън морето е спокойно, вътре бушува буря. Това местно и ограничено смущение няма в същност нищо общо с бурята, то е само вълнение, но страшно вълнение. А северните и южните ветрове отминават рифа и само леко разиграват вълните в тесния пролив. Една малка подробност, която трябва да напомним — източният вход граничи с Човека, а опасният западен отвор е на срещуположната страна, точно между двата Дувъра.

На тоя западен отвор се намираше Жилиат с разбитата Дюранд и прикованата гемия.

Гибелта изглеждаше неизбежна. За тази неминуема гибел беше достатъчен слабият вятър, който подухваше.

Само след няколко часа нарастващият прилив щеше да нахлуе насила в дувърската теснина. Първите вълни вече шумяха. След тези вълни под натиска на Атлантическия океан тук щяха да нахлуят всичките му води. Никакъв ураган, никаква буря; просто една могъща вълна с грамадна двигателна, сила, откъснала се от бреговете на Америка, за да стигне Европа на един хвърлей от две хиляди мили. Тази вълна щеше да се сблъска в зиналия отвор на рифа и притисната към двата Дувъра, двете входни кули на рифа, двата стълба на теснината, издута от прилива и от препятствието, отблъсната от скалите, шибана от вятъра, щеше да завладее насила рифа и с всички гърчове на преодоляната преграда и с целия бяс на окованата стихия да нахлуе между двете скали, да се натъкне там на гемията и на Дюранд и да ги разбие.

Срещу тази възможност беше необходим щит. Жилиат го имаше.

Трябваше да се попречи на прилива да нахлуе изведнъж, да му се забрани да се блъска, но същевременно да си нараства, да му се прегради пътят, но да има достъп, да се бориш с него, но да отстъпваш, да предотвратиш напора на вълните в теснината, в което се състоеше цялата опасност, да превърнеш нахлуването в пускане, да сломиш яростта и грубостта на вълната и да укротиш тая стихия.

Жилиат със свойствената си ловкост, по-силна от силата му, с бързина на дива коза в планината и на маймуна в гората, като използуваше за опасните си и главозамайване скокове и най-малките изпъкнали камъни, като скачаше във водата, излизаше от водата, плуваше във водовъртежите и се катереше по скалата с въже между зъбите и с чук в ръка отвърза въжето, на което висеше прилепена към подножието на Малкия Дувър оцелялата част от носа на Дюранд, направи с краищата на въжето нещо като панти, които свързваха носовата част с големите гвоздеи, забити в скалата, завъртя на тия панти дъсченото съоръжение, прилично на подвижна стена на шлюз, изви го, както се прави с перката на кормилото напреко срещу вълната, която го блъсна и прилепи единия му край към Големия Дувър, докато въжените панти задържаха другия край към Малкия Дувър, след това го прикрепи към Големия Дувър, както беше направил към Малкия с предварително отвесно забити гвоздеи, после завърза здраво този грамаден дървен щит към двете скали в началото на теснината, кръстоса върху тази преграда верига като ремък върху броня и след по-малко от час преградата се изправи срещу прилива и проходът сред скалите беше затворен като с врата.

С помощта на вълните и със сръчността на жонгльор Жилиат придвижи тази могъща, тежка грамада от дъски и греди, която в легнало положение би била сал, а в изправено положение беше стена. Всичко стана много бързо — почти можеше да се каже, че приливът не успя да се опомни.

При такъв случай Жан Бар би произнесъл знаменитите думи, с които винаги се обръщаше към морските вълни, всеки път, когато се отскубваше от корабокрушение: „измамих ли те, англичанино!“ Известно е, че когато Жан Бар искал да обиди морето, го наричал „англичанин“.

Като прегради теснината, Жилиат се сети за гемията. Той отпусна достатъчно въже откъм двете котви, та тя да може да се издига заедно с прилива — някога моряците наричаха това „пускам котва на шпринг“. И тук Жилиат не бе изненадан; случаят беше предвиден; един моряк би се убедил в това по двете макари, прикрепени към кърмата на гемията, през които минаваха две въжета — краищата им бяха вързани за халките на двете котви.

Морето се издигаше; приливът беше настъпил наполовина, а по това време, дори когато морето е спокойно, вълните могат да бъдат много силни. Предвижданията на Жилиат се сбъднаха. Вълните се хвърляха яростно върху преградата, сблъскваха се с нея, издуваха се и минаваха отдолу. В откритото море имаше вълни, в теснината се процеждаха само струи. Приливът бе победен.