Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Travailleurs de la mer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dartakoff (2013 г.)

Издание:

Виктор Юго. Морски труженици

Преведе от френски: Йордан Павлов

Редактор: Надя Трендафилова

Техн. редактор: Георги Русафов

Коректор: Ана Ацева

Издателство „Народна младеж“, София, 1953

Дадена за печат на 20. XI 1953 г.

Поръчка № 43 Тираж 8000

Печатни коли 20. Авторски коли 25 20

Държавна печатница „Тодор Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне

IV
Тук се разкриват всички качества на капитан Клюбен

Всички се обърнаха.

Капитанът викаше на кормчията.

Сийор Клюбен не говореше с никого на „ти“. За да се нахвърли така на кормчията Тангруй, Клюбен трябва да беше много ядосан или да иска много да мине за такъв.

Навременният гняв освобождава от отговорност, а понякога я прехвърля.

Капитанът, прав на мостика между двете колела, гледаше втренчено кормчията. Той повтори през зъби: „Пияница!“ Почтеният Тангруй сведе глава.

Мъглата се беше увеличила. Тя вече заемаше едва ли не половината хоризонт. Пълзеше във всички посоки едновременно, мъглата се разлива като капка зехтин. Разрастваше се незабелязано. Вятърът я носеше бавно и безшумно. Лека-полека тя забулваше океана. Идеше от северозапад, срещу носа на парахода. Сякаш грамаден, подвижен, смътен скалист бряг. Открояваше се в морето като стена. В строго определено място водната шир се вмъкваше под мъглата и изчезваше.

Това място се намираше още на около половин левга от парахода. Ако вятърът се промени, можеше да се избегне мъглата, но той трябваше да се промени веднага. Разстоянието от половин левга се изпълваше и намаляваше пред очите им. Дюранд плаваше, мъглата също плуваше. Тя се плъзгаше към парахода, параходът отиваше към нея.

Клюбен даде команда да се увеличи парата и да извият на изток.

Плаваха известно време покрай мъглата, но тя непрестанно пристъпваше. Параходът продължаваше да бъде огряван от слънцето.

Времето минаваше в маневри, които трудно можеха да помогнат. През февруари се мръква бързо.

Гернсеецът разглеждаше внимателно мъглата. Той сподели с двамата търговци от Сен Мало:

— Гъста мъгла.

— Истинска мръсотия в морето — забеляза единият търговец.

Другият добави:

— Разваля цялото пътуване Гернсеецът се приближи до Клюбен.

— Капитан Клюбен, боя се, че мъглата ще ни застигне. Клюбен отвърна:

— Исках да остана в Сен Мало, но ме посъветваха да замина.

— Кой?

— Старите моряци.

— В същност — продължи гернсеецът — имали сте основание да заминете. Кой знае, утре може да се извие буря. По това време трябва да се очаква и най-лошото.

След няколко минути Дюранд навлезе в гъстата мъгла.

Необикновен миг. Изведнъж пътниците на кърмата не виждаха пътниците на носа. Мека, сивкава стена раздели парахода на две.

После целият параход потъна в мъглата. Слънцето се превърна в грамадна луна. Изведнъж всички затрепериха от студ. Пътниците навлякоха палтата, а моряците — мушамите. От гладкото спокойно море вееше ледена заплаха. Дълбоката тишина сякаш таеше нещо. Всички бяха смъртно бледи. Черният комин и черният дим се бореха с оловно сивата мъгла, която обгръщаше парахода.

Отклоняването на изток вече беше безцелно. Капитанът насочи парахода към Гернсей и увеличи хода.

Пътникът гернсеец, който се луташе около пещта, чу негърът Енбранкам да разговаря с другаря си огняр. Пътникът даде ухо. Негърът казваше:

— Сутринта, на слънце, плавахме бавно; сега в мъглата летим.

Гернсеецът се върна при сийор Клюбен.

— Капитан Клюбен, няма опасност; не плаваме ли много бързо?

— Какво да се прави, господине? Трябва да спечелим времето, изгубено по вината на тоя пиян кормчия.

— Вярно, капитан Клюбен. И Клюбен добави:

— Бързам да се приберем. Мъглата ни е достатъчна — нощта ще ни дойде много.

Гернсеецът се присъедини към търговците от Сен Мало и им каза:

— Имаме знаменит капитан.

От време на време надвисваше тежка, сякаш разчесана мъгла и скриваше слънцето. После то се показваше по-бледо, като болно. Виждаха се мазни, зацапани ивици небе, които напомняха стар театрален декор.

Дюранд мина край един платноход, който беше пуснал котва от предпазливост. Това беше „Шилтил“ от Гернсей. Шкиперът забеляза голямата скорост на Дюранд. Стори му се също, че е объркала пътя. Видя му се, че се е отклонила много на запад. Параходът, който се носеше с пълна пара сред мъглата, го учуди.

Към два часа мъглата беше толкова гъста, че капитанът бе принуден да напусне мостика и да отиде при кормчията.

Слънцето беше изчезнало, всичко тънеше в мъгла Белезникава завеса забулваше Дюранд. Плаваха в разсеян полумрак. Не се виждаше вече небето, не се виждаше и морето.

Вятърът стихна съвсем.

Ведрото с терпентин, окачено на една халка под мостика между двете колела, не се полюшна нито веднъж.

Пътниците стояха безмълвни.

Все пак парижанинът тананикаше през зъби песента на Беранже:

„Веднъж бог се събуди.“

Единият търговец го попита:

— От Париж ли идвате?

— Да, господине. И погледна през стъклото.

— Как е в Париж? Земята май загина.

— В Париж, господине, всичко е объркано.

— Значи и на сушата е като в морето.

— Вярно е, че имаме дяволска мъгла.

— Може да се случи и нещастие. Парижанинът избухна:

— Защо да се случи нещастие! Какво нещастие! На кого са нужни нещастия! Както случаят с пожара в Одеон. Колко семейства останаха на улицата! Справедливо ли е това? Вижте, господине, не зная какви са вашите религиозни убеждения, но аз не съм доволен.

— Аз също — каза търговецът.

— Всичко, което става тук, на земята — продължи парижанинът, — е истинска бъркотия. Мисля си, че бог не ни обръща внимание.

Търговецът се почеса по главата като човек, който се мъчи да разбере.

Парижанинът продължи:

— Бог отсъствува. Трябва да се издаде декрет, за да го принудят да си седи на мястото. Той е във вилата си и не му е до нас. И всичко върви с главата надолу. Ясно е, уважаеми господине, че бог не управлява вече, че той е в почивка и че заместникът му, някой ангел семинарист, някой глупак с врабчови криле, върши цялата работа.

Капитан Клюбен се приближи до двамата събеседници и сложи ръка върху рамото на парижанина.

— Шт — каза той. — Внимавайте какво приказвате, господине. Ние сме по море.

Никой вече не продума.

След пет минути гернсеецът, който беше чул всичко, прошепна на ухото на търговеца:

— И при това верующ капитан!

Не валеше дъжд, а сякаш бяха измокрени. По нарастващата тревога чувствуваха, че пътуват. Сякаш навлизаха в царството на скръбта. Мъглата прави океана безмълвен; тя приспива вълните и усмирява вятъра. Сред това безмълвие в хъркането на Дюранд имаше нещо тъжно и тревожно.

Не срещаха вече кораби. Ако някъде в далечината откъм Гернсей или откъм Сен Мало плаваха кораби, незастигнати от мъглата — за тях Дюранд, потънала в мъгла, щеше да бъде невидима, а дългата струя дим, която сякаш не идеше отникъде, би им се сторила черна комета в бялото небе.

Изведнъж Клюбен извика:

— Накъде извиваш, мерзавец! Да ни погубиш ли искаш! Заслужаваш да те оковат във вериги! Махай се, пияница!

И хвана кормилото.

Засраменият кормчия се сгуши на носа на парахода.

Гернсеецът заяви:

— Сега сме спасени. Продължиха със същата скорост.

Към три часа долните пластове мъгла почнаха да се вдигат и се откри морето.

— Не ми харесва това — заяви гернсеецът.

И наистина само слънцето и вятърът можеха да вдигнат мъглата. Ако е слънцето — добре, ако е вятърът — зле. За слънцето беше много късно. В три часа през февруари слънцето е слабо. А вятърът по това опасно време през деня никак не е желателен. Често той е предвестник на буря.

В същност и да имаше вятър, той едва се чувствуваше.

Клюбен, без да сваля очи от компаса, стискаше кормилото и управляваше — пътниците го чуха да предъвква през зъби следните думи:

— Няма време за губене. Този пияница съвсем ни забави. Но лицето му не изразяваше нищо.

Морето, обвито в мъгла, не беше вече така спокойно. Надигаха се вълни.

Ледени светлинки играеха по водата. Светлинките по вълните тревожат моряците. Те показват, че горе вятърът е пробил мъглата. Мъглата се вдигаше и падаше още по-гъста. Понякога ставаше съвсем непрогледна. Параходът беше истински скован от мъглата. От време на време страшният кръг се отваряше като клещи, показваше къс от хоризонта и пак се затваряше.

Гернсеецът с далекогледа в ръка стоеше като пост на носа на парахода.

Блесна светлинка, после изчезна.

Гернсеецът се обърна изплашен.

— Капитан Клюбен!

— Какво има?

— Плаваме право към Ханоа.

— Грешите — отвърна студено Клюбен. Гернсеецът настоя:

— Уверен съм в това.

— Невъзможно.

— Току-що видях скала на хоризонта.

— Къде?

— Там.

— Там е открито море. Не може да бъде.

И Клюбен продължи пътя си към мястото, което му посочи пътникът.

Гернсеецът насочи пак далекогледа. След миг изтича на кърмата.

— Капитане!

— Какво има?

— Сменете посоката.

— Защо?

— Уверен съм, че видях съвсем наблизо много висока скала. Големият Ханоа!

— Видели сте по-гъста мъгла.

— Големият Ханоа, ви казвам. Сменете посоката за бога! Клюбен завъртя кормилото.