Виктор Юго
Морски труженици (75)

IV
Нищо не остава скрито, нищо не се губи

Жилиат уби навреме осмоногото. Той самият беше почти задушен; дясната му ръка и тялото му бяха посинели; по тях имаше повече от двеста отока; кръв бликаше тук-там от някои от тях. Лекарство за тези рани е солената вода. Жилиат се потопи във водата. Търкаше се едновременно с длан. Отоците спадаха при тези разтривки.

Както се отдръпваше и навлизаше все по-навътре във водата, той се приближи неусетно до пещерката, която беше забелязал преди край дупката, където го нападна осмоногото.

Пещерката продължаваше косо над водата под високите стени на голямата пещера. Камъните, които бяха струпани там, издигаха дъното й над равнището на обикновените приливи. Тя беше доста широк, схлупен свод; човек можеше да влезе в нея, като се понаведе. Зеленикавата светлина на подводната пещера проникваше вътре и слабо я осветяваше.

Случи се така, че като разтриваше набързо подпухналата си кожа, Жилиат дигна неволно очи.

Погледът му потъна в пещерката.

Той трепна.

Стори му се, че вижда в дъното на тази дупка в мрака някакво лице, което се смееше.

Пещерката приличаше доста на пещ за вар. Тя беше ниска ниша, полукръгла, като дръжка на кошница — отвесните й стени се стесняваха навътре и стигаха до края на подземието, където каменната настилка и скалистият свод се сливаха в дъното на пещерката.

Той наведе глава, влезе и се отправи към това, което се криеше в дъното.

И наистина нещо се смееше.

То беше череп.

Там имаше не само череп, но и скелет.

Човешки скелет лежеше в пещерката.

При подобни случаи смелият човек, иска да си обясни това, което вижда.

Жилиат се огледа.

Наоколо имаше множество раци.

Те не помръдваха. Така навярно би изглеждал мъртъв мравуняк. Всички раци лежаха неподвижни. Те бяха празни.

Пръснатите тук-там купчинки върху каменната настилка на пещерката образуваха грозни съзвездия.

Жилиат беше вървял неусетно по тях, устремил поглед напред.

В дъното на подземието, където попадна Жилиат, имаше по-дебели пластове. Неподвижни и настръхнали лежаха пипала, лапи и челюсти. Разтворени щипци стърчаха съвсем прави и вече не се затваряха. Костените щитчета не помръдваха под грапавите си черупки; някои от тях бяха обърнати и се виждаше вътрешната им сивкава стена. Купчините напомняха обсадители в ръкопашна схватка и бяха преплетени като гъсталак.

Под тази купчина лежеше скелетът.

Под смесицата пипала и черупки се виждаше черепът със своите пукнатини, виждаха се прешлените, бедрените кости, пищялите, дългите възлести пръсти с ноктите. Гръдният кош беше пълен с раци. Там някога е туптяло сърце. При това в тоя кът на канарата нямаше нито трева, ни водорасли, нито някакъв лъх. Пълна неподвижност.

Вълшебният дворец на бездната, накичен и украсен с всички морски скъпоценности, накрая разкриваше и издаваше тайната си. Той беше леговище и там живееше октоподът; беше гроб — там почиваше човек.

Призрачните неподвижни очертания на скелета и раците леко се люшкаха от отражението на подземните води, което трептеше върху тия вкаменени останки. Отвратителната купчина раци сякаш довършваха своя пир.

Пред очите на Жилиат беше килерът на осмоногото. Край скелета нямаше никакви останки от облекло. Човекът навярно е бил хванат гол.

Внимателно загледан в човека, Жилиат започна да сваля раците от него. Кой беше този човек? Трупът беше чудно, сякаш анатомически изчистен; всички тъкани бяха отделени; нямаше нито един мускул, не липсваше нито една кост. Ако Жилиат разбираше от тази работа, щеше да забележи това. Оголената надкостна ципа беше бяла, гладка, сякаш полирана. Без някои петна от водорасли, които се зеленееха тук-там, щеше да бъде слонова кост. Хрущялните преградки бяха грижливо изчистени и запазени цели. Гробът създава понякога зловещи скъпоценности.

Трупът беше като заровен под мъртвите раци; Жилиат го разравяше.

Изведнъж той бързо се наведе.

Забелязал беше някаква превръзка около гръбначния стълб.

Това беше кожен колан, навярно закопчан, когато човекът е бил жив.

Кожата беше покрита с плесен, токата — ръждясала.

Жилиат дръпна колана към себе си. Прешлените не се поддадоха; трябваше да ги разбие, за да го вземе. Коланът беше непокътнат. По него започваше да се образува кора от раковини.

Жилиат го опипа и усети вътре някакъв твърд, квадратен предмет. И през ум не му мина да откопчае токата. Разряза кожата с ножа си.

В колана имаше малка желязна кутия и няколко златни монети. Жилиат ги преброи — двадесет гвинеи.

Желязната кутийка беше стара моряшка табакера, която се отваряше с пружина. Беше много ръждясала и много добре затворена. Пружината, съвсем позеленяла от ръждата, вече не работеше.

Ножът пак избави Жилиат от затруднение. Натисна здраво с върха му и капакът отскочи.

Кутията се отвори.

Вътре имаше само хартия.

На дъното на кутията лежеше малка пачка от много тънки листа, прегънати на четири. Те бяха влажни, но невредими. Херметически затворената кутия ги беше запазила. Жилиат ги разгъна.

Бяха три банкноти от по хиляда фунта стерлинги, общо — седемдесет и пет хиляди франка.

Жилиат ги сгъна пак, използува малкото място, което оставаше, за да добави двадесетте гвинеи, и затвори кутията, доколкото имаше възможност. Почна да разглежда колана.

Кожата, някога лакирана отвън, отвътре беше необработена. На тъмния фон бяха написани няколко букви с гъсто черно мастило. Жилиат разчете буквите и прочете: „Сийор Клюбен“.