Виктор Юго
Морски труженици (65)

VI
По-скоро усложнение, отколкото развръзка

Опасният миг беше настъпил.

Време беше да се спусне машината в гемията.

Жилиат се замисли известно време, обхванал левия си лакът с дясната, а челото с лявата си ръка.

После се качи на разбития параход: едната му част — машината — трябваше да се отдели, а другата — скелетът — да остане на мястото си.

Той преряза четирите стропа, с които бяха привързани към десния и левия борд на Дюранд четирите вериги на комина. Строповете бяха въжени и ножът му се справи с тях.

Четирите отвързани вериги увиснаха свободно край комина.

От парахода той се изкачи на скелята, която беше построил, тупна с крак по гредите, провери скрипците и прегледа макарите, попипа кабелите, разгледа подпорите, увери се, че ненасмоленият трос не е съвсем мокър, установи, че всичко е в ред и няма никаква повреда, после скочи отгоре, от гредата върху палубата и застана край крана в тая част на Дюранд, която щеше да остане да виси между двата Дувъра. Там беше бойният му пост.

Съсредоточен, обзет от вълнение, което само можеше да му бъде полезно в работата, той хвърли последен поглед върху макарите, после грабна пилата и почна да пили веригата, на която се държеше всичко.

Скърцането на пилата се разнесе сред морския грохот.

Веригата, привързана за крана, който беше предназначен да направлява движението, беше под ръка на Жилиат.

Изведнъж се чу трясък. Халката на веригата, изпилена повече от половина, се счупи; цялата постройка се разклати. Жилиат едва успя да скочи на крана.

Счупената верига шибна стената, осемте въжета се изпънаха, разрязаната и изсечена част се отдели от парахода, утробата на Дюранд се разтвори и желязната поставка на машината, която натежаваше на въжетата, се показа под кила.

Ако Жилиат не беше уловил навреме ръчката на крана, всичко щеше да падне. Но здравата му ръка беше там и спускането започна.

Кранът, направляван от Жилиат, издържа и работеше отлично. Предназначен беше, ако си спомняте, да умъртвява многото сили, сведени в една и свързани в едно общо движение. Тоя кран напомняше доста шпрюйт на булин; само че вместо да направлява платно, уравновесяваше механизъм.

Жилиат, прав, стиснал ръчката на крана, следеше, тъй да се каже, пулса на произведението си.

Тук изобретението на Жилиат блесна.

Докато машината на Дюранд, изцяло отделена, се спускаше към „дебеланата“, „дебеланата“ се издигаше към машината. Развалината и спасителната гемия си помагаха една на друга, отиваха една срещу друга. Те сами се търсеха и си спестяваха половината труд.

Приливът безшумно нарастваше между двата Дувъра, подигаше гемията и я приближаваше към Дюранд. Приливът не беше само победен, той беше опитомен. Океанът се включваше в механизма.

Нарастващият прилив подигаше „дебеланата“ леко, плавно, почти предпазливо, сякаш тя беше порцеланова.

Жилиат съчетаваше и разпределяше равномерно двата вида работи — работата на водата и на произведението си — и застанал неподвижен на крана, сякаш страшна статуя подчинила всички движения едновременно, уравновесяваше бързината на спускането на машината с бързината на издигането на прилива.

Никакво вълнение във водата, никакво прекъсване в макарите. Странно сработване на всички покорени природни сили. От една страна, тежестта спускаше машината; от друга страна, приливът издигаше гемията. Звездното привличане — причина за прилива, и земното привличане — причина за тежестта на предметите, сякаш се бяха сговорили да служат на Жилиат Подчиняваха се без колебание и без да се бавят и под въздействието на човешкия дух тези бездейни сили ставаха дейни помощници.

Работата непрестанно се придвижваше; разстоянието между гемията и машината незабелязано намаляваше. Приближаваха се безмълвно, сякаш ужасени от човека, който присъствуваше там. Стихията беше получила заповед и я изпълняваше.

Почти в същия миг, когато водата престана да се издига, въжетата престанаха да се развиват. Изведнъж, но без сътресение, макарите спряха. Машината заседна в гемията, сякаш беше поставена с ръка. Тя стоеше право, точно и неподвижно. Основата и се опираше равномерно с четирите си ъгъла на дъното на „дебеланата“.

Всичко беше свършено.

Жилиат погледна замаян.

Бедният, той никога не беше гален от живота. Олюля се пред безкрайното щастие. Почувствува, че цялото му тяло се подкосява и той, който досега не знаеше какво е смущение, се разтрепери пред победата.

Погледна „дебеланата“ под разбития параход и машината в „дебеланата“. Изглежда не му се вярваше. Сякаш не очакваше от себе си такъв подвиг. Извършил беше чудо със собствените си ръце и го гледаше изумен.

Смущението му не трая дълго.

Окопити се като човек, който се буди от сън грабна триона, преряза осемте въжета и понеже се намираше благодарение на прилива само на десетина стъпки над гемията, скочи вътре, взе въже, изряза четири стропа, провря ги през, предварително приготвените халки и завърза от двете страни за борда на гемията четирите вериги на комина, които само преди час бяха вързани за борда на Дюранд.

Като върза комина, Жилиат освободи горната част на машината. Квадратен къс от палубата на Дюранд се беше прилепила към нея. Жилиат го разкова и освободи гемията от тази тежест дъски и греди, като я хвърли върху скалата. Полезно облекчение.

В същност „дебеланата“, както и трябваше да се предвиди, се държеше здраво под тежестта на машината. Потънала беше точно колкото трябва — до ватерлинията. Машината на Дюранд, макар и тежка, беше по-лека от товара камъни и от топа, които някога „дебеланата“ докара от Ерм.

И така, всичко беше свършено. Оставаше само да отплават.