Виктор Юго
Морски труженици (49)

ІІ
Краят на разрушението

Дувърските скали бяха различни и по форма, и по височина.

По острия и извит Малък Дувър от основата до върха се разклоняваха дълги жилки от сравнително крехък, керемиден на цвят камък, който прорязваше дълбоко с ивиците си гранита. Повърхността на тия червеникави пластове беше набраздена с пукнатини, които улесняваха изкачването. Една от тия пукнатини, малко над разбития параход, беше така разширена и изгладена от пръските на вълните, че се беше превърнала в ниша, където можеше да се побере цяла статуя. Гранитът на Малкия Дувър беше закръглен на повърхността и гладък като пробен камък — мекота, която никак не намаляваше неговата твърдост. Малкият Дувър завършваше с остър връх като рог. Големият Дувър, лъскав, гладък, равен, отвесен, сякаш изрязан от чертеж, беше еднороден къс и изглеждаше направен от черна слонова кост. Никаква дупка, никаква издатина. Стръмните склонове бяха негостоприемни; каторжник не би могъл да се укрие там, нито пък птица да свие гнездо. На върха, както на скалата Човекът, имаше площадка; само че тази площадка беше непристъпна.

Можеше да се изкачиш на Малкия Дувър, но не и да се задържиш; можеше да останеш на Големия Дувър, но не и да се изкачиш.

След първия бегъл поглед Жилиат се върна на „дебеланата“, разтовари я на най-широкия камък над водата, направи от целия оскъден товар вързоп, покри го с платнище, стегна възел с въжето, бутна вързопа в една пукнатина в скалата, където вълните не можеха да го стигнат, после с ръце и крака, от издатина на издатина, прегърнал Малкия Дувър, като се вкопчваше и в най-малкия дълбей, той се качи до Дюранд, която висеше във въздуха.

Добра се до височината на кожусите и скочи на палубата.

Вътре разбитият параход беше в окаяно състояние.

Никой звяр не разкъсва плячката си както морето. Водата гъмжи от хищни нокти. Вятърът хапе, вълната яде; вълните са челюсти. Едновременно разкъсват и унищожават. Океанът има удара на лъвска лапа.

Разбиването на Дюранд беше основно и щателно — в това се състоеше неговата особеност. То беше някакво ужасно кожодерство. Много неща бяха направени сякаш нарочно. Можеше да се каже: каква жестокост! Дъските на обшивката бяха измъкнати умело, една по една. Такива големи опустошения са присъщи на циклона. Да разбива и стърже — това е прищявката на този чудовищен разрушител.

Циклоните са рядко явление в нашия край и колкото са по-неочаквани, толкова са по-страшни. Около първата срещната скала може да се извие буря. Навярно вятърът се е въртял спираловидно пред Дувърските скали, ударил се е в рифа и изведнъж се е превърнал в смерч — това обясняваше защо параходът е бил захвърлен толкова високо сред скалите. Когато духа циклон, корабът за вятъра е това, което е камъкът за прашката.

Ранената Дюранд напомняше разрязан наполовина човек. Въжетата се развяваха и тръпнеха; веригите се люшкаха премръзнали; оголените мускули и нерви на парахода висяха. Това, което не беше счупено, беше раздробено. Всичко се рушеше; ръчката на лоста беше обикновено парче желязо; лотът — парче олово, гарделът — парче дърво, въжето — омотан коноп, ликтросът — конец за трапоска; навсякъде — печалната безцелност на разрушението. Всичко беше откачено, разковано, попукано, изгризано, изкривено, пробито, унищожено; нищо не свързваше тая страшна купчина. Всичко се рушеше, всичко течеше и поток дъски, плочи, железа, въжета и греди се беше спрял на самия край на счупения кил и при най-малкия тласък щеше да полети в морето. От някогашния здрав скелет на парахода, който пореше победоносно вълните, беше останала само кърмата, увиснала между двата Дувъра и готова може би да рухне — тя беше пробита на много места и през широките дупки се виждаше мрачната вътрешност на парахода.

Вълните отдолу плюеха на тия жалки останки.