Виктор Юго
Морски труженици (58)

XI
В подводния дворец

Светлината блесна навреме.

Още една стъпка и Жилиат може би щеше да падне в бездънна пропаст. Водата в пещерите е толкова студена и така неочаквано сковава, че често и най-добрите плувци загиват.

После каква възможност има да се изкачиш и да се задържиш по стръмния склон, който те обкръжава?

Жилиат се закова на мястото си. Пукнатината, от която излизаше, завършваше с тясна и плъзгава издатина, нещо като площадка към отвесната стена. Жилиат се облегна на стената и се огледа.

Намираше се в грамадно подземие. Пещерата беше затворена от всички страни. Никакъв отвор, никакъв отдушник; никаква дупка в стената, никаква пукнатина на свода! Светлината проникваше отдолу, през водата. Незнайно мрачно сияние!

Зениците на Жилиат се бяха разширили, докато минаваше през тъмната теснина и се взираше в полумрака.

Той познаваше, тъй като често беше ходил там, пленмонските пещери в Джерсей, Решетестата яма в Гернсей и Дюкяните в Серк, наречени така, защото контрабандистите укриваха там стоките си; никоя от тези чудни пещери не можеше да се сравни с подземния и подводен дворец, в който беше попаднал.

Жилиат виждаше пред себе си под вълните някакъв потънал свод. Тоя свод, естествена дъга, изваяна от вълните, блестеше между две високи черни колони. През това потопено преддверие в пещерата проникваше светлината на откритото море. Чудна светлина, дар на погълнатото от бездната.

Светлината се разливаше под вълните като грамадно ветряло и се пречупваше в скалата. Равните й лъчи, които се открояваха в дълги прави ивици на мрачния фон, ту по-светли, ту по-тъмни на чупките на гранита, приличаха на стъклени пластинки. В пещерата имаше светлина, но непозната светлина. Тя нямаше нищо общо със земната, светлина. Сякаш си се пренесъл изведнъж на друга планета. Водата, пропита от меката светлина, приличаше на разтопен изумруд.

Неописуемо нежен синьо-зеленикав цвят багреше леко цялата пещера.

Закръгленият свод имаше кадифения оттенък на хризопраза. Морските вълни, отразени на потона, ту се разливаха, ту пак се сливаха и разплитаха златистите си дипли сякаш в тайнствен танц. От изпъкналия свод и от неравните скали висяха дълги и тънки водорасли, които навярно къпеха корените си горе, над гранита, на самата водна повърхност и от тях се отронваха една след друга капки — бисери. Бисерите падаха в бездната с лек нежен шум. Неописуемо чувство овладяваше човека на това място. Не можете да си представите нещо по-прекрасно, нито да срещнете нещо по-зловещо.