Виктор Юго
Морски труженици (36)

VIII
Карамбол с червената и черната топка

На следния ден, в четвъртък, близо до Сен Мало, край нос Деколе, на това място, където брегът е висок, а морето дълбоко, се случи голямо нещастие.

Скалиста ивица земя, прилична на връх на копие, свързана със сушата чрез тесен провлак, се вдава във водата и изведнъж свършва с отвесна канара — често явление в морската архитектура. За да се добереш, идвайки от брега, до върха на отвесната канара, трябва да се спуснеш по един наклон, който понякога се изкачва доста трудно.

На такъв връх стоеше към четири часа следобед човек с широка униформена наметка, навярно въоръжен — нещо, което ясно личеше от правите заострени гънки на наметката. Върхът, на който стоеше човекът, беше доста обширна площадка, осеяна с едри кубически късове скали, прилични на грамадни камъни за настилка, с тесни пътечки помежду им. Площадката, обрасла с ниска гъста трева, беше открита откъм морето и завършваше с отвесна канара. Канарата се издигаше към шестдесет стъпки над прилива и сякаш беше изсечена с отвес. Но левият й край се ронеше и се превръщаше в една от онези естествени стълби, които се срещат често в гранитните крайбрежия — неудобните им стъпала изискват понякога великански крачки или клоунски скокове. Тия скалисти стъпала се спускаха отвесно чак до морето и потъваха в него. Опасно място, където можете да си строшите главата. Все пак в краен случай имате възможност да се спуснете по тоя път в самото подножие на канарата и да се качите на лодка.

Духаше вятър. Човекът с наметката, стъпил твърдо на краката си, хванал с лявата ръка десния си лакът, притворил едното око, беше опрял на другото далекоглед. Изглеждаше потънал в сериозно наблюдение. Приближил се беше до самата пропаст и стоеше неподвижен, без да откъсва поглед от хоризонта. Приливът беше в разгара си. Вълните се разбиваха долу в скалите.

Човекът наблюдаваше един кораб в открито море, с който ставаше нещо странно.

Корабът, който напусна само преди час пристанището Сен Мало, се беше спрял зад скалите Банкетие. Тримачтов кораб. Не беше пуснал котва — дъното може би не позволяваше или пък котвата щеше да попадне под вълнореза на кораба. Задоволил се беше да легне в дрейф.

Човекът — от бреговата охрана, ако се съди по униформената му наметка — дебнеше всички движения на тримачтовия кораб и сякаш мислено си ги отбелязваше. Корабът, легнал в дрейф, се отдалечаваше от брега най-много с половин левга в час.

Беше още светло, особено в открито море и горе на скалите. Долу на брега се смрачаваше.

Бреговият, погълнат в наблюденията си, проучваше старателно какво става в морето и през ум не му минаваше да погледне в страни или пък в подножието на канарата. Стоеше с гръб към неудобната стълба, която свързваше площадката на брега и морето. Не забелязваше, че там нещо се движи. А на стълбата, зад една кривина, се спотайваше човек, който по всяка вероятност се беше скрил там преди идването на бреговия. От време на време в сянката една глава се подаваше иззад скалата и поглеждаше нагоре — наблюдаваше наблюдателя. Главата с широкопола американска шапка беше на оня човек, на квакера, който разговаряше преди десетина дни с капитан Зуела сред канарите на Малкия залив.

Изведнъж вниманието на бреговия сякаш се удвои. Той изтри бързо със сукнения си ръкав стъклото на далекогледа и веднага го насочи към тримачтовия кораб.

Някаква черна точка се беше отделила оттам.

Черната точка, сякаш мравка в морето, беше лодка.

Лодката, както изглежда, искаше да излезе на брега. Няколко моряка в нея гребяха усилено.

Тя извиваше лека-полека и се насочваше към нос Деколе.

Бреговият дебнеше крайно напрегнат. Той не изпускаше нито едно движение на лодката. Пристъпил беше още по-напред, до самия край на площадката.

В този миг висок мъж, квакерът, изскочи зад бреговия горе на стълбата. Наблюдателят не го виждаше.

Мъжът се спря за миг с отпуснати ръце и свити юмруци и с око на ловец, който се прицелва, впи поглед в гърба на бреговия.

Само четири крачки го деляха от бреговия; той пристъпи и спря; направи втора крачка и пак спря; не правеше нито едно излишно движение, само пристъпваше — останалата част на тялото му беше вкаменена; кракът му стъпваше безшумно по тревата; направи трета крачка и спря; почти досягаше бреговия, все така неподвижен, с далекогледа в ръка. Мъжът бавно издигна свитите си ръце до плещите му, после изведнъж ръцете му се стовариха и двата му юмрука като отпусната пружина блъснаха бреговия в раменете. Ударът беше смъртоносен. Бреговият не успя дори да извика. Той падна с главата надолу от върха на скалата в морето. Подметките му се мярнаха бързо като светкавица. Сякаш камък падна във водата. Морето се затвори.

Два-три големи кръга се образуваха на тъмната водна повърхност.

На тревата остана само далекогледът, който бреговият беше изпуснал.

Квакерът се наведе над самата пропаст, погледна как кръговете изчезнаха сред вълните, почака известно време, после се изправи и затананика през зъби:

Полицаят умря, отиде му животът.

Наведе се още веднъж. Нищо не се появи над водата. Само там, където бреговият потъна, на водната повърхност се беше образувал някакъв кафяв слой, който се разливаше по люлеещите се вълни. Навярно бреговият си беше разбил черепа в някоя подводна скала. Кръвта беше изплувала и багреше пяната. Квакерът, разглеждайки червеникавото петно, продължи да си тананика:

Четвърт час преди смъртта си той беше още жив…

Но не довърши.

Зад гърба му се раздаде много сладникав глас, който казваше:

— Вие ли сте, Рантен? Добър ден. Вие тъкмо убихте човек.

Квакерът се обърна и видя на около петнадесет крачки зад себе си дребен мъж с револвер в ръка. Той отвърна:

— Аз съм, както виждате. Добър ден, сийор Клюбен. Дребният мъж трепна:

— Познахте ли ме?

— И вие ме познахте — забеляза Рантен.

От морето долиташе шум от гребла. Лодката, която бреговият следеше, се приближаваше.

Сийор Клюбен каза шепнешком, сякаш говореше на себе си.

— Бързо се свърши.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита Рантен.

— Дребна работа. Не съм ви виждал цели десет години. Навярно сте свършили добри сделки. Как сте?

— Добре — отвърна Рантен. — А вие?

— Много добре — отвърна сийор Клюбен. Рантен пристъпи крачка към сийор Клюбен.

Разнесе се бърз, тъп звук. Сийор Клюбен зареждаше револвера си.

— Рантен, делят ни петнадесет крачки. Разстоянието е добро. Не мърдайте от мястото си.

— Така ли? — обади се Рантен. — Какво искате от мене?

— Дойдох да поприказвам с вас.

Рантен не помръдна вече. Сийор Клюбен продължи:

— Вие току-що убихте един брегови. Рантен понадигна шапката си и отвърна:

— Имахте вече честта да ми кажете това.

— Не съвсем точно. Казах ви убихте човек; сега казвам, че убихте брегови. Бреговият номер шестстотин и деветнадесет. Той беше семеен. Оставя жена и пет деца.

— Може да е така — съгласи се Рантен. Последва едва доловимо мълчание.

— Бреговите са отбрани хора — добави Клюбен. — Почти всички са някогашни моряци.

— Забелязал съм — прекъсна го Рантен, — че обикновено хората оставят жена и пет деца.

Клюбен продължи:

— Отгатнете колко ми струва този револвер.

— Добър е — отвърна Рантен.

— Колко бихте дали за него?

— Много.

— Струва ми сто четиридесет и четири франка.

— Трябва да сте го купили в оръжейното дюкянче на улица Кутанше — забеляза Рантен.

Клюбен продължи:

— Той не издаде нито звук. Падането пресече дъха му.

— Тази нощ ще има вятър, сийор Клюбен.

— Само аз зная тайната.

— Все още ли отсядате в „Странноприемницата Жан“? — запита Рантен.

— Да, там не е лошо.

— Спомням си, че там ядох хубаво кисело зеле.

— Трябва да сте изключително силен, Рантен. Какви плещи! Не ми се ще да ви падна в ръцете. Когато съм се родил, съм изглеждал толкова хилав, че не са знаели дали ще успеят да ме отгледат.

— Отгледали са ви за щастие.

— Да, аз продължавам да отсядам в старата „Странноприемница Жан“.

— Знаете ли, сийор Клюбен, по какво ви познах? По това, че вие ме познахте. Казах си: само Клюбен може да има такъв нюх.

И пристъпи една крачка.

— Върнете се на мястото си, Рантен. Рантен отстъпи и измърмори под носа си:

— Човек става дете пред такива играчки.

Сийор Клюбен продължи:

— Ето какво е положението. В дясно, към Сент Енога, на триста крачки оттук има друг брегови, номер шестстотин и осемнадесет, който е жив, а в ляво, към Сен Люнер, има митнически пост. Там са седем въоръжени мъже, които ще изтичат тук за пет минути. Ще обкръжат скалата. Ще пазят провлака. Няма да можете да избягате. В подножието на скалата има труп.

Рантен погледна накриво револвера.

— Право казахте, Рантен. Добър е. Може да е напълнен, само с барут. Но какво от това? Достатъчен е един изстрел, за да дотича цялата охрана. А аз мога да стрелям шест пъти.

Отмерените удари на греблата се чуваха съвсем ясно. Лодката не беше далеч.

Странен поглед хвърляше едрият мъж на дребния. Сийор Клюбен говореше с все по-спокоен и по-сладникав глас:

— Рантен, гребците в лодката, която ще доплава тук, като узнаят какво сте направили преди малко, ще се притекат на помощ на властта и ще спомогнат за вашето арестуване. Вие плащате на капитан Зуела десет хиляди франка, за да отплавате. Между нас казано, пленмонските контрабандисти щяха да ви вземат по-малко; в същност те щяха да ви откарат в Англия, а за вас е опасно да се мяркате в Гернсей, където ви познават. Да се върнем към създаденото положение. Ако стрелям, ще ви арестуват. Вие плащате на Зуела за бягството си десет хиляди франка. Дали сте му пет хиляди франка предплата. Зуела ще задържи петте хиляди франка и ще си замине. Виждате ли? Вие, Рантен, добре сте се пременили. Шапката, тия смешни дрехи и гетрите ви променят. Забравили сте очила. Добре сте направили, че сте си пуснали бакенбарди.

Рантен се усмихна с усмивка, която приличаше на скърцане със зъби. Клюбен продължи:

— Рантен, вие носите американски панталон с два джоба. В единия е часовникът ви. Задръжте го.

— Благодаря, сийор Клюбен.

— В другия има малка кутийка от ковано желязо — отваря се и се затваря с пружина. Старинна моряшка табакера. Извадете я от джоба си и ми я хвърлете.

— Но това е грабеж!

— Свободен сте да викате за помощ. И Клюбен втренчи поглед в Рантен.

— Вижте, мес Клюбен… — каза Рантен, като пристъпи крачка напред и протегна отворената си ръка.

Каза „мес“, за да го поласкае.

— Не мърдайте от мястото си, Рантен.

— Мес Клюбен, да се разберем. Предлагам ви половината. Клюбен скръсти ръце така, че дулото на револвера му се подаваше.

— Рантен, за какъв ме вземате? Аз съм честен човек. И добави след кратко мълчание:

— Трябва ми всичко. Рантен процеди през зъби:

— Изпечен негодник! — Очите на Клюбен блеснаха. Гласът му прозвуча рязко и звънко като стомана. Той викна:

— Виждам, че се заблуждавате. Вие сте крадец, а аз възстановявам кражбата. Слушайте, Рантен. Преди десет години вие напуснахте една нощ Гернсей, като взехте от касата на едно предприятие петдесет хиляди франка, които бяха ваши, и забравихте да оставите там петдесетте хиляди франка, които принадлежаха на друг. Тези петдесет хиляди франка, които вие откраднахте от вашия съдружник, почтения и уважаван мес Летиери, правят днес, със сложната лихва за десет години, осемдесет и една хиляда, шестстотин и шестдесет франка и шестдесет и шест сантима. Вчера вие сменихте парите си. Ще ви кажа къде. При Ребюше, на улица Сен Венсан. Броихте му седемдесет и шест хиляди френски франка и срещу тях получихте три английски банкноти по хиляда фунта стерлинги едната и малко дребни пари. Поставихте банкнотите в желязната табакера, а желязната табакера — в десния си джоб. Тези три хиляди фунта стерлинги правят седемдесет и пет хиляди франка. От името на мес Летиери ще се задоволя и с тях. Утре заминавам за Гернсей и искам да му ги върна. Рантен, тримачтовият кораб, който лежи в дрейф, е „Тамолипас“. Нощес вие натоварихте там своите куфари заедно с вещите и чантите на екипажа. Искате да напуснете Франция. Имате си съображения. Заминавате за Ариквипа. Лодката е изпратена за вас. Вие я чакате тук. Тя идва. Чуват се ударите на греблата. От мене зависи да ви оставя да заминете или пък да ви задържа. Стига приказки. Хвърлете ми желязната табакера.

Рантен отвори джоба си, измъкна оттам малка кутийка и я хвърли на Клюбен. Желязната табакера. Тя се отърколи в краката на Клюбен.

Клюбен приклекна, без да навежда глава, и прибра с лявата си ръка табакерата, устремил в Рантен двете си очи и цевта на револвера.

После извика:

— Обърнете се с гръб, приятелю. Рантен се обърна.

Сийор Клюбен сложи револвера под мишница и натисна пружината на табакерата. Кутийката се отвори.

Тя съдържаше четири банкноти — три от по хиляда фунта една от десет фунта.

Той сгъна пак трите банкноти от по хиляда фунта, сложи ги в желязната табакера, затвори кутийката и я пъхна в джоба си.

После взе от земята камъче, уви камъчето с банкнотата от десет фунта, и каза:

— Обърнете се. Рантен се обърна. Сийор Клюбен продължи:

— Казах ви вече, че ми стигат три хиляди фунта. Ето десетте фунта връщам ви ги.

И хвърли на Рантен камъчето, увито с банкнотата. С един замах Рантен ритна в морето и банкнотата, и камъчето.

— Ваша воля — каза Клюбен. — Навярно сте богат. Да бъда спокоен.

Шумът от греблата, който нарастваше непрестанно през време на разговора им, стихна.

Това показваше, че лодката се намира в подножието на скалата.

— Колата ви е долу. Можете да си заминете, Рантен. Рантен се запъти към стълбата и се спусна по нея. Клюбен пристъпи внимателно до края на площадката, наведе глава и почна да го гледа как слиза.

Лодката беше спряла край последното стъпало на скалата, на самото място, където потъна бреговият.

Когато гледаше как Рантен слиза стремглаво по стълбата, Клюбен измърмори:

— Бедният номер шестстотин и деветнадесет! Мислеше, че е сам. Рантен мислеше, че са само двама. Единствен аз знаех, че сме трима.

Той забеляза в краката си на тревата изпуснатия от бреговия далекоглед. Прибра го.

Пак долетя шумът от греблата. Рантен беше скочил в лодката и тя се носеше към откритото море.

Когато Рантен седеше вече в лодката и с първите удари на греблата брегът започна да се отдалечава зад него, той скочи изведнъж, лицето му стана чудовищно, размаха юмрук отдолу и извика:

— Ах! И самият дявол е мерзавец!

Малко след това Клюбен, застанал горе на скалата и насочил далекогледа към лодката, долавяше ясно сред морския шум следните думи, произнесени със звучен глас:

— Сийор Клюбен, вие сте честен човек, но мисля, че ще одобрите намерението ми да пиша на Летиери и да го уведомя за случая. В лодката има един гернсеец, моряк от екипажа на „Тамолипас“ — нарича се Аие Тоствен. Той ще се върне в Сен Мало при следващото пътуване на Зуела и ще удостовери, че съм ви дал да предадете на мес Летиери сумата три хиляди фунта стерлинги.

Говореше Рантен.

Клюбен беше от ония хора, които извеждат работата докрай. Неподвижен като бреговия и на същото място, прилепил око към далекогледа, той не откъсна нито за миг поглед от лодката.

Видя я как тя се губеше все повече и повече сред вълните, как изчезваше и се появяваше, как приближаваше легналия в дрейф кораб, как го стигна и различи на палубата на „Тамолипас“ едрата фигура на Рантен.

Когато дигнаха лодката на кораба и я сложиха в шлюпбалките, „Тамолипас“ разпери платна. От сушата духаше вятър, той изду всичките му платна, далекогледът на Клюбен все още беше насочен към кораба, чиито очертания ставаха все по-смътни и по-смътни и накрая „Тамолипас“ се превърна в малък черен рог на хоризонта и се изгуби в здрача на бледото небе.