Виктор Юго
Морски труженици (45)

I
Бисер в дъното на пропастта

Няколко минути след краткия си разговор със сийор Ландоа, Жилиат се намираше в Сен Сансон.

Вълнението му беше преминало в тревога. Какво ли се беше случило?

Сен Сансон бръмчеше като изплашен кошер. Всички бяха по вратите. Жените ахкаха. Някои мъже сякаш разказваха нещо и ръкомахаха; край тях се трупаха хора. Чуваха се думите: „Какво нещастие!“ Някои се подсмиваха.

Жилиат не запита никого. Нямаше навик да разпитва. Освен това беше много загрижен, за да разговаря с равнодушните. Не вярваше на приказки, предпочиташе да узнае всичко изведнъж; отиде право в „Дома на неустрашимите“.

Толкова беше разтревожен, че дори не се страхуваше да влезе в къщата.

В същност вратата на долната зала, към кея, зееше широко отворена. На прага се тълпяха мъже и жени. Всички влизаха, влезе и той.

Като влезе, той видя опрян на вратата сийор Ландоа, който му пошепна:

— Навярно знаете вече какво се е случило?

— Не.

— Не исках да ви изграча на пътя като прокобна птица.

— Какво има?

— Дюранд загина. Залата беше препълнена.

Сбрани на купчини, посетителите разговаряха тихо, като в стая на болен.

Присъствуващите — съседи, минувачи, любопитни, най-случайни хора — се трупаха край вратата някак уплашени и не отиваха към дъното на залата, където седеше обляна в сълзи Дерюшет, а до нея стоеше прав мес Летиери.

Той стоеше облегнат на стената в дъното. Моряшката му шапка падаше на веждите му. Кичур сиви коси висеше на бузата му. Той мълчеше. Ръцете му бяха неподвижни, устата сякаш не дишаха. Приличаше на бездушна вещ, опряна о стената.

От пръв поглед личеше, че с този човек е свършено. Дюранд беше загинала, той нямаше защо да съществува. Душата му беше в морето, и тая душа потъна. Какво да прави сега? Да става сутрин и да си ляга вечер. Да не очаква повече Дюранд, да не я вижда вече как заминава, как се връща. Струва ли си да изживееш последните си дни безцелно? Да пиеш, да ядеш, а после? Този човек беше увенчал дългогодишния си труд с едно постижение, отдал се беше всецяло на прогреса. Прогресът рухна, постижението беше мъртво. Да живее още няколко безплодни години — защо? Нямаше вече какво да прави. На тази възраст човек не започва отново, освен това той беше разорен. Клетият старец.

Дерюшет плачеше край него на един стол и стискаше с двете си ръце единия юмрук на мес Летиери. Ръцете бяха сплетени, юмрукът — свит. В това се изразяваше разликата в скръбта им. В сплетените ръце все има някаква надежда, в свития юмрук — не!

Мес Летиери беше отпуснал ръката си и не се противеше. Беше безответен. В него едва ли блещукаше живот колкото в сразения от мълния.

Посетителите шушукаха. Споделяха, каквото знаеха. Ето какви бяха сведенията.

Дюранд се натъкнала предната вечер в мъглата на Дувърските скали около един час преди залез-слънце. Пътниците и екипажът с изключение на капитана, който не искал да напусне парахода, се спасили с лодката. Югозападна буря, извила се след мъглата, едва не ги обърнала и ги отнесла в откритото море отвъд Орнсей. През нощта имали щастието да срещнат „Кашмир“, който ги взел на борда си и ги свалил в пристанището Сен Пиер. Всичко станало по вина на кормчията Тангруй, който бил в затвора. Клюбен проявил истинско душевно благородство.

Сред насъбралите се имаше много лоцмани, които произнасяха думите, „Дувърския риф“ някак особено. — Лоша странноприемница — казваше елин от тях.

На масата лежаха компас и връзки дневници и бележници; навярно компасът и параходните книжа, които Клюбен беше предал на Енбранкам и Тангруй при тръгването на лодката; чудна самоотверженост от страна на човека, който спасява дори ненужните книжа в предсмъртния си час; малка подробност, изпълнена с величие; възвишено себеотрицание.

Платноходът „Шилтил“ беше пристигнал няколко часа след „Кашмир“; той носеше последните сведения. Прекарал цяло денонощие във водите, където се намирал и Дюранд. Изчакал мъглата и лавирал през време на бурята. Шкиперът на „Шилтил“ беше сред присъствуващите.

Когато Жилиат влезе, шкиперът тъкмо беше започнал да разказва на мес Летиери за случилото се. Разказът му беше истински доклад. Призори бурята стихнала, вятърът станал благоприятен и той чул някакво мучене сред открито море. Този шум, свойствен на ливадите, го изненадал сред вълните; отправил кораба си в тази посока. Забелязал Дюранд в Дувърскиге скали. Морето било достатъчно спокойно и той успял да се приближи. Извикал към изоставения параход. Отговорил му само ревът на воловете, които се давели в трюма. Шкиперът на „Шилтил“ беше убеден, че на Дюранд нямало жива душа. Заседналият параход бил в отлично състояние въпреки страшната буря — Клюбен можел да прекара там нощта. Не бил от хората, които лесно се предават. Много шлюпове и люгери от Гранвил и Сен Мало, измъкнали се от мъглата, трябва да са минали привечер доста близо край дувърския риф. Някой от тях навярно е прибрал капитан Клюбен. Не бива да се забравя, че лодката на Дюранд била препълнена, когато напускала потъващия параход, че била изложена на много опасности — още един човек можел да я претовари и да я потопи и най-вече тази причина навярно е принудила капитан Клюбен да остане на разбития параход; но след като изпълнил дълга си, Клюбен положително нямал никакви основания да не се възползува от помощта на някой спасителен кораб, стига той да се появи. Може да си герой, но няма защо да си глупак. Самоубийството в такъв случай е безсмислица, тъй като Клюбен беше безупречен. Виновен беше Тангруй, а не Клюбен. Всичко това беше убедително; шкиперът на „Шилтил“ явно имаше право и всички очакваха всеки миг да се появи Клюбен. Решили бяха да го вдигнат на ръце.

Две неща ставаха неоспорими от разказа на шкипера — Клюбен беше спасен, а Дюранд — загубена.

Със загубата на Дюранд трябваше да се примирят — гибелта й беше неизбежна. Шкиперът на „Шилтил“ присъствувал на края на корабокрушението. Острата канара, на която Дюранд била като прикована, се държала здраво цялата нощ и устоявала на напора на бурята, сякаш не искала да изпусне плячката си; но сутринта, когато „Шилтил“ установил, че няма кого да спасява и щял да отплава от Дюранд, морето отново забушувало — последен пристъп на бурния му гняв. Вълните подигнали яростно Дюранд, изтръгнали я от канарата и с бързината и точността на пусната стрела я захвърлили между двете скали Дувър. Чул се „дяволски трясък“ — както каза шкиперът. Подигната от вълните на известна височина, Дюранд се врязала в скалите до средния шпангоут. Отново била прикована, по по-здраво, отколкото върху подводната скала. Останала там безпомощно увиснала на произвола на вятъра и вълните.

Дюранд според екипажа на „Шилтил“ била вече на три четвърти разрушена. Тя навярно щяла да потъне още през нощта, ако скалата не я задържала и придържала. Шкиперът на „Шилтил“ проучил с далекоглед изоставения параход. Той даваше с моряшка точност подробности за повредата.

Бурята нанесла бесни поражения. От подемния кран, прикрепен към мачтата на бака, нямало нищо, дори и помен; отрязан бил напълно, отишел по дяволите с всичките си подемни части, с макарите, с железния си скрипец и веригите. Дюранд била осакатена, сега вълните щели да я разбият. След няколко дни нямало да остане помен от нея.

А машината — чудно нещо, което доказвало превъзходните й качества — почти не пострадала в общото разрушение. Шкиперът на „Шилтил“ дори твърдеше, че в самата „машинка“ няма никакви тежки повреди. Мачтите на парахода не устояли, но коминът оцелял. Железните перила на мостика били само извити, кожусите пострадали, сандъците били сплескани, но всички лопатки на колелата изглежда били налице. Машината била непокътната. Това беше убеждението на шкипера на „Шилтил“. Огнярят Енбранкам, който беше сред навалицата, споделяше това убеждение. Този негър, по-умен от много бели, беше поклонник на машината. Той вдигаше черните си ръце и разперил и десетте си пръста, казваше безмълвно на Летиери: „Господарю, машината е жива“.

Не се съмняваха, че Клюбен е спасен, че коритото на Дюранд е разбито, и всички разговори се въртяха около машината. Разговаряха за нея като за жив човек. Възхищаваха се на чудната й издръжливост.

— Юначина! — казваше един френски моряк.

— Бива си я! — възклицаваше гернсейски рибар.

— Трябва да е много хитра — продължаваше шкиперът на „Шилтил“, — щом се е отървала с две-три драскотини.

Лека-полека машината погълна цялото внимание. Тя разпали мненията за и против. Имаше и приятели, и врагове. Много от присъствуващите, които имаха добри стари платноходи и се надяваха да привлекат клиентите на Дюранд, се радваха, че Дувърските скали са наказали справедливо новото изобретение. Шепотът се превърна в шум. Спореха почти гласно. Все пак шумът продължаваше да бъде малко сдържан и от време на време гласовете изведнъж се снишаваха под влияние на гробното мълчание на Летиери.

От всеобщия разговор се стигна до следното заключение:

Машината беше същественото. Можеше да се построи нов параход, но нова машина — не. Тази машина беше единствена. За да се направи втора, нямаше пари, пък нямаше и кой да я построи. Припомниха, че строителят й беше умрял. Струваше четиридесет хиляди франка. Никой не би хвърлил вече толкова пари в такава случайна работа — нали се убедиха, че и параходите потъват като корабите; настоящият случай с Дюранд заличи целия й минал успех. Все пак тежка беше мисълта, че в този миг машината беше цяла-целеничка и в добро състояние, а най-много след пет-шест дни ще бъде разбита като парахода. Докато тя съществуваше, нямаше, тъй да се каже, корабокрушение. Само нейната загуба би била непоправима. Да се спаси машината, значеше да се поправи злото.

Да се спаси машината — лесно е да се каже. Но кой би се заел с това? Възможно ли беше? Да се заемеш и да изпълниш, са две различни неща и доказателство за това е, че е лесно да мечтаеш нещо, но е трудно да го постигнеш. Никога не е имало по-неосъществима и по-безумна мечта от тази, да се спаси машината на Дюранд, заседнала сред Дувърските скали. Да се изпрати кораб с екипажа му беше глупост, не биваше и да се мисли такова нещо. Беше времето на бурите и при първия ураган гребенът на подводните скали щеше да протрие веригите на котвите и корабът щеше да се разбие в рифа. Това означаваше да се изпрати второ корабокрушение в помощ на първото. В дупката на върха на скалата, където се беше подслонил легендарният корабокрушенец, умрял от глад, едва ли можеше да се побере човек. С други думи, за да се спаси машината, трябваше един човек да отиде на скалите Дувър, да отиде сам, сам сред морето, сам в пустинята, сам на пет мили от брега, сам сред този ужас, сам цели седмици, сам пред предвиденото и непредвиденото, без никаква храна, безпомощен в неволята, без друга човешка следа освен спомена за някогашния корабокрушенец, издъхнал там от глад, с единствен другар — този мъртвец. И как ще се заеме да спаси машината? Трябваше да бъде не само моряк, но и ковач. И при какви изпитания! Човекът, който би се заел с това, трябваше да бъде повече от герой. Трябваше да бъде безумец. В много неизмеримо трудни начинания, където изглеждат необходими свръхчовешки усилия, храбростта преминава в безумие. И в същност да се жертвуваш при това положение за някакво желязо, не е ли лудост? Не, никой не би отишел на Дувърските скали. Трябваше да се простят с машината както с всичко останало. Необходимият спасител нямаше да се яви. Къде да намерят такъв човек?

Тези мисли, изказани малко по-другояче, се обсъждаха шепнешком от всички посетители.

Шкиперът на „Шилтил“, някогашен лоцман, изрази гласно общото мнение:

— Не! Свършено е. Няма човек, който да отиде там и да се върне с машината.

— Щом аз не отивам — добави Енбранкам, — значи е невъзможно да се отиде.

Шкиперът на „Шилтил“ махна рязко с лявата си ръка, с което подчерта убеждението си, че това е невъзможно и продължи:

— Ако имаше такъв… Дерюшет извърна глава:

— Аз бих се омъжила за него — заяви тя. Последва мълчание.

Един много блед мъж излезе от тълпата и каза:

— Ще се омъжите ли за него, мис Дерюшет? Беше Жилиат.

Всички вдигнаха очи. Мес Летиери се беше изправил с целия си ръст. Някаква чудна светлина блестеше под увисналите му вежди.

Той смъкна с цялата си ръка моряшката си шапка, хвърли я на земята, после погледна тържествено пред себе си, без да вижда никой от присъствуващите, и заяви:

— Дерюшет ще се омъжи за него. Давам честната си дума пред господа бога.