Виктор Юго
Морски труженици (52)

V
Ясли за коня

За пътешественика, който бъде принуден от случая да прекара временно на някой риф сред океана, очертанията на този риф са от много голямо значение. Има рифове — пирамиди — с един-единствен връх, който се издига над водата; има рифове — кръгове — нещо като голям каменен венец; има рифове — коридори.

Рифът-коридор е най-опасен. Не само защото притиснатите вълни се плискат и бучат между стените му, а и заради необяснимите метеорологически явления, които сякаш изникват от успоредното положение на двете скали сред открито море. Тези две прави канари са истински волтов апарат.

Рифът-коридор си има определено направление. Това направление е крайно важно.

Този род рифове притеглят към себе си всички разсеяни яростни сили на урагана и притежават необикновената способност да привличат стихиите.

Затова в такива места бурята се отличава с особена ожесточеност.

Жилиат беше добре запознат с рифовете и знаеше, че с Дувърските скали шега не бива.

Най-напред, както казахме вече, трябваше да намери безопасно място за гемията си.

Двата гребена подводни канари, чийто провлак лъкатушеше зад Дувърските скали, се съединяваха на места с други канари.

Можеше да се предположи, че съществуват задънени теснини и пещери, които се присъединяват към главния проход и са свързани с него като клони със стъблото си.

Долната част на канарите беше покрита с водорасли, а горната — с лишеи. Еднаквата височина на водораслите по всички канари отбелязваше докъде стига водата при прилив и при спокойно море. Там, където водата не стигаше, скалите се преливаха в сребърни и златни отблясъци, които пъстрата смесица от бял и жълт лишей придава на морския гранит.

Тук-таме скалите бяха покрити с конически раковини — сякаш язви по гранита.

На други места, в дупките, застлани със ситен пясък, насипан там по-скоро от вятъра, отколкото от вълните, растяха снопчета сини бодили.

Сред вдлъбнатините, където рядко стигаше морската пяна, личаха дупките, издълбани от морския еж. Бронята на това мекотело — таралеж се състои от десет хиляди изкусно натъкмени и свързани бодли и то се търкаля по тях като жива топка. Морският еж, чиято уста неизвестно защо се нарича „аристотелов фенер“, дълбае гранита със своите пет зъба, които гризат камъка, и се заселва в дупката. В тия каменни клетки го намират ловците на „морски плодове“. Разрязват го на четири и го ядат суров като стрида. Някои топят хляба си в това меко месо. Затова го наричат „морско яйце“.

Далечните върхове на подводните канари, които се издигаха над водата при отлив, завършваха в самото подножие на скалата Човекът с някакво заливче, заградено от всички страни с канари. Там навярно можеше да се хвърли и котва. То имаше форма на подкова, открита от едната страна към източния вятър — най-благоприятния вятър в тоя край. Водата беше затворена и почти неподвижна. Заливчето изглеждаше удобно. При това Жилиат нямаше голям избор.

Ако искаше да използува отлива, трябваше да побърза.

Времето в същност продължаваше да бъде хубаво и меко. Дръзкото море сега беше в добро настроение.

Жилиат слезе, обу се, отвърза гемията, скочи в нея и заплава в морето. Обиколи рифа с гребла.

Като доплава до скалата Човекът, той огледа входа към залива.

Постоянна ивица сред разлюлените вълни, нишка, която само моряк можеше да забележи, очертаваше прохода.

Жилиат проучи за миг това недоловимо сред вълните извито очертание, върна се малко в открито море, за да извие свободно и да вземе правилна посока, после бързо, с един удар на греблата, влезе в малкия залив.

Хвърли лот.

Мястото наистина беше превъзходно.

Тук гемията щеше да бъде защитена почти от всякакви случайности през това годишно време.

И най-опасните рифове имат такива тихи кътчета. Заливчетата, които се срещат там, могат, да се сравнят с гостоприемните бедуини; те са честни и безопасни.

Жилиат приближи гемията колкото може повече до скалата Човекът, като гледаше дъното да не опира в гранитното подножие, и пусна и двете котви.

После скръсти ръце и се посъветва сам със себе си.

„Дебеланата“ беше на завет — този въпрос бе разрешен; но изникваше вторият въпрос. Къде да се приюти той самият?

Имаше две възможности: в самата „дебелана“ — каютката й беше почти обитаема — или на площадката на скалата Човекът, където лесно можеше да се изкатери.

И от едното, и от другото място можеше при отлив, като скача от скала на скала, да се добере, почти без да си измокри краката, до дувърската теснина, където се намираше Дюранд.

Но отливът трае само миг, а през останалото време и от убежището му, и от разбития параход щеше да го разделя най-малко двеста разтега водно пространство.

Да се плава сред скалите е трудно, а при най-малкото вълнение — почти невъзможно.

Трябваше да се откаже и от „дебеланата“, и от Човека.

Нямаше удобно убежище и сред околните, канари.

Върховете на ниските канари бяха заливани два пъти на ден от прилива.

Въз високите върхове непрестанно се разбиваше морската пяна. Неприятно къпане!

Оставаше самият разбит параход.

Можеше ли да се настани там?

Жилиат се надяваше.