Виктор Юго
Морски труженици (67)

VIII
Морето предупреждава

Среднощ Жилиат изведнъж се събуди, сякаш го удариха с пружина.

Отвори очи.

Дувърските скали над главата му сякаш бяха осветени от отражението на грамада бяла жарава.

Цялата черна стена на рифа като че пламтеше в огнени отблясъци.

Откъде идеше този огън?

От морето.

Морето беше необикновено.

Водата сякаш беше обхваната от пожар.

Докъдето стигаше погледът, сред рифа и отвъд рифа, цялото море пламтеше. Но не пламтеше в червено сияние; нямаше нищо общо с яркия, силен пламък на кратерите и пещите. Никакви искри, никаква жар, никаква червенина, никакъв шум. Синкави ивици се разстилаха по вълните като дипли на саван. Бледо, безбрежно сияние трептеше по водата. Не беше пожар, а отражението му.

Сякаш някаква бледа светлина на блуждаещи огньове във вътрешността на гроб.

Представете си запален мрак.

Нощта, безкрайната смътна и разсеяна нощ, сякаш беше гориво на тоя леден огън. Само слепецът може да си представи такава светлина. Мракът беше съставна част на тая призрачна светлина.

Моряците в Ламанш познават всички тия неописуеми фосфорни сияния — предупреждение към мореплавателя.

При такава светлина предметите губят действителния си образ. Някакви призрачни лъчи ги правят като прозрачни. Скалите са само очертания. Въжетата на котвите изглеждат нагрени до бяло железа. Мрежите на рибарите под водата са огнени плетки. Половината гребло е от абанос, другата половина, под водата, е сребърна. Забиеш ли греблото във вълните, капки вода обсипват морето със звезди. Всяка лодка оставя зад кърмата си огнена диря. Мокрите моряци светят, като че горят. Потопиш ли ръка в морето, изваждаш я в пламъци; тези пламъци са мъртви — не парят. Ръката ти е пламнала главня. Морските животни се носят под вълните в огнен поток. Пяната искри. Рибите са огнени езици, мълнии, които блестят във водните дълбини.

Тая светлина прониза затворените ресници на Жилиат. Благодарение на нея той се събуди.

Събуди се навреме.

Отливът беше минал; започваше нов прилив. Коминът на машината, освободил се, докато Жилиат спеше, пак щеше да се забие в зиналото над него дъно на разбития параход.

Издигаше се бавно нагоре.

Само още една стъпка и коминът щеше да се вмъкне в Дюранд.

Една стъпка височина за прилива е около половин час. Ако Жилиат искаше да използува случая, за който пак подигаме въпрос, имаше на разположение само половин час.

Той скочи изведнъж.

Колкото и да трябваше да бърза той стоя известно време прав, загледан в сиянието, и замислен.

Жилиат познаваше издъно морето. Въпреки че морето му имаше зъб, въпреки че често го беше тормозило, той отдавна му беше другар. Тайнственото същество, наречено океан, не можеше да замисли нищо, без Жилиат да го разгадае. От дълги наблюдения, самота и мечти Жилиат беше станал почти ясновидец по отношение на времето.

Жилиат изтича веднага към въжетата и ги отпусна; котвите вече не му пречеха, той грабна куката на гемията и облегнат на скалите, тласна „дебеланата“ на няколко разтега зад Дюранд, до самата преграда. Той беше от разред — както казват гернсейските моряци. Не изминаха и десет минути и „дебелината“ бе изтеглена изпод увисналия скелет. Нямаше вече опасност коминът да влезе пак в примката. Нека приливът си расте.

Но Жилиат изглежда и не мислеше да отплава.

Той разгледа пак фосфорното сияние и вдигна котвите, но не за да се придвижи, а за да закотви наново „дебеланата“, и то много здраво — до самия изход наистина.

Досега използуваше само двете котви на гемията, но беше прибягвал още към малката котва на Дюранд, която намери, ако си спомняте, сред подводните скали.

Той беше прибрал тази котва, напълно готова в случай на нужда, в един кът на „дебеланата“ с цял запас въжета и макари, със собственото й въже, предварително снабдено със здрави спирачки, които да придържат спуснатата котва на мястото и. Жилиат пусна и третата котва, като стегна въжето й за един трос — единият му край беше вързан за халката на котвата, а другият бе закачен за брашпила на гемията. По този начин той прикова гемията с три котви много по-устойчиво, отколкото с две.

Това показваше, че Жилиат е много загрижен и удвоява предпазните мерки. Морякът би отгатнал по неговите действия, че той иска да устрои нещо подобно на котвена стоянка при лошо време, когато има опасност някое течение да извие кораба.

Фосфорното сияние, което Жилиат наблюдаваше и в което беше устремил поглед, може би му пречеше, но същевременно му правеше услуга. Без него той щеше да остане пленник на съня и жертва на нощта. То го събуди и то му светеше.

То озаряваше рифа с бледа светлина. Но колкото и тревожна да беше тая светлина за Жилиат, тя беше и полезна, тъй като му даде възможност да види опасността и да придвижи гемията. Сега можеше да разпери платна, когато пожелае — „дебеланата“ с машината на борда беше свободна.

Само че Жилиат сякаш все по-малко и по-малко мислеше да отплава. След като прикова „дебеланата“ с три котви, той отиде да вземе най-здравата верига, която имаше в склада, върза я за гвоздеите, забити в двата Дувъра, подсили с тази верига отвътре преградата от бордовата обшивка и гредите, защитена вече отвън от другата кръстосана верига. Вместо да отвори изхода, той все по-здраво го преграждаше.

Фосфорното сияние продължаваше да му свети, но вече по-слабо. Вярно, зазоряваше се.

Изведнъж Жилиат наостри ухо.