Виктор Юго
Морски труженици (80)

I
И радост, и скръб

Мес Летиери биеше бясно камбаната. Изведнъж той спря. Човек сви край ъгъла на кея. Беше Жилиат.

Мес Летиери изтича към него или по-скоро се хвърли върху него, взе ръката му в юмруците си и се взря за миг мълчаливо в двете му очи; мълчание, последица на бурно вълнение, което не знае къде да избухне.

После го разтърси, дръпна го, притисна го в прегръдките ей, въведе буйно Жилиат в долната зала на „Дома на неустрашимите“, блъсна с крак вратата, която остана открехната, седна или по-скоро се строполи на един стол край голяма маса, осветена от луната, чието сияние озаряваше леко лицето на Жилиат, и викна с глас, смесен със смях и ридания:

— Ах, синко! Гайдарю! Жилиат! Знаех, че си ти! „Дебеланата“, дявол да го вземе! Е, разказвай. Значи отиде! Преди сто години щяха да те изгорят. Та това е магия. Не липсва нито една бурмичка. Прегледах всичко, видях всичко, опипах всичко. Сетих се, че колелата са в двата сандъка. Ето те най-после и тебе! Търсих те в каютата. Бих камбаната. Търсих те! Казвах си: „Къде е да го изям!“ Съгласи се, че стават чудни неща. Това говедо се връща от дувърския риф. Връща ми живота. Гръм да ме порази! Ти си ангел. Да, да, да, това е машината ми. Никой няма да повярва. Ще видиш, че ще кажат: „Не може да бъде“. А, всичко е на мястото си! Не липсва нито една тръбичка. Не липсва нито една клапа. Смукателната тръба даже не е помръднала. Просто да не повярваш, че няма никаква повреда. Само трябва да се смаже малко. Но как направи това? Като си помисля само, че Дюранд пак ще заплава! Коленчатата ос е измъкната като скъпоценност. Дай ми честната си дума, че не съм полудял.

Той се изправи, пое си дъх и продължи:

— Закълни се, че е така. Какъв обрат! Щипя се и съм уверен, че не сънувам. Ти си моето дете, моето момче, ти си самият бог милосърден. Ах, синко! И ти отиде да търсиш моята дяволска машина! В открито море! На тоя коварен риф! Виждал съм много чудеса през живота си. Такова нещо не съм виждал. Виждал съм парижани, които са същински дяволи. Да пукна, ако направят това! Та то е по-страшно от превземането на Бастилията. Право да ти кажа, ти си извършил чудо! Ех, глупако! Прегърни ме де! Целият край ще дължи на тебе своето щастие. Пак ще замърморят в Сен Сансон! Веднага ще се заловя с построяването на ново корито. Чудно, лостът е цял-целеничък. Господа, той е ходил в дувърския риф. Повтарям, в дувърския риф. Ходил е сам-самичък. Дувърският риф! Никъде няма по-страшни скали. Ти знаеш ли, казаха ли ти? Доказано е, всичко е направено умишлено — Клюбен е потопил Дюранд, за да ми задигне парите, които трябвало да ми предаде. Напил Тангруй. Тя е дълга, ще ти разкажа някой ден за целия грабеж. А аз, отвратително говедо, имах доверие в Клюбен. Но той сам се е наредил, злодеят, защото едва ли се е измъкнал оттам. Има бог, дявол да го вземе! Знаеш ли, Жилиат, веднага, бързо-бързо, докато желязото е горещо, ще възстановим Дюранд. Ще я удължим с двадесет стъпки. Сега правят параходите по-дълги. Ще купя дървен материал от Данциг и Бремен. Сега, като имам машината, ще ми отпуснат кредит. Доверието ще се върне.

После той опря пръст между двете си вежди, което означаваше, че някаква мисъл му минава през ума и продължи:

— Все едно, за да започнем нашироко, малко пари в брой биха свършили работа. Ех, да имах трите банкноти, седемдесетте и пет хиляди франка, които разбойникът Рантен ми е върнал, а разбойникът Клюбен е откраднал!

Жилиат потърси мълчешком нещо в джоба си, извади го и го постави пред себе си. Коженият колан, който беше донесъл. Той разгъна и простря на масата колана — луната осветяваше на вътрешната му страна думата „Клюбен“; измъкна от джобчето в колана кутийка, а от кутийката — три сгънати листчета, разгъна ги и ги подаде на мес Летиери.

Мес Летиери разгледа листчетата. Беше достатъчно светло — цифрата 1,000 и думата „хиляда“ много ясно се виждаха. Мес Летиери взе трите банкноти, нареди ги на масата една до друга, погледна ги, погледна Жилиат, остана за миг поразен, после изригване на вулкан последва предишния му изблик на чувство.

— И това ли! Та ти си вълшебник. Моите банкноти! И трите! По хиляда фунга едната! Моите седемдесет и пет хиляди франка! Та ти си слизал в самия ад. Това е коланът на Клюбен. Дявол да го вземе! Виждам на него мръсното му име. Жилиат връща машината, а на това отгоре и парите! Има какво да се пише във вестниците. Ще купя най-доброто дърво. Разбирам, намерил си скелета. Клюбен е изгнил в някоя дупка. Ще вземем бор от Данциг и дъб от Бремен, ще направим най-добрата обшивка, отвътре дъб, а отвън бор. Някога правеха по-лошо корабите, но траеха по-дълго време; дървото беше по-изпечено, защото не строяха толкова много. Може да направим коритото от бряст. Брястът е добър за подводните части; брястът обича влагата, водата го подхранва. Каква Дюранд ще направим — красавица! Никой няма да ми се бърка. Нямам вече нужда от кредит. Имам пари. И този Жилиат — виждали ли сте такъв човек! Бях на земята, стъпкан, мъртъв. Той ме изправя отново на крака! А аз не мислех никак за него! Излязъл ми беше от ума. Сега вече всичко си спомням. Бедното момче! Ах! Да, знаеш ли, ти ще се ожениш за Дерюшет.

Жилиат се опря на стената като човек, който залита, и заяви много тихо, но ясно:

— Не.

Мес Летиери подскочи.

— Как „не“! Жилиат отвърна:

— Аз не я обичам.

Мес Летиери отиде до прозореца, отвори го, затвори го, върна се край масата, взе трите банкноти, сгъна ги, постави желязната кутийка върху тях, почеса се по главата, взе колана на Клюбен, запрати го гневно в стената и каза:

— Тук има нещо.

Пъхна ръце в джобовете и продължи:

— Не обичаш Дерюшет! За мене ли тогава надуваше гайдата?

Жилиат продължаваше да стои опрян на стената и бледнееше като човек, който ей сега ще издъхне. Докато той пребледняваше, мес Летиери се зачервяваше.

— Виж го ти, глупака! Не обичал Дерюшет! Гледай тогава да я обикнеш, защото тя ще се омъжи само за тебе. Що за празни приказки говориш! И да не мислиш, че ти вярвам! Болен ли си? Тогава иди при лекар, но не дрънкай глупости. Не е възможно да сте успели вече да се скарате и да си й сърдит. Вярно, влюбените са глупави! Хайде, кои са причините? Ако има някакви причини, кажи. Само гъските постъпват без причини. В същност аз имам памук в ушите и може да не съм чул добре, хайде повтори какво каза.

— Казах „не“.

— Казал „не“. И държи говедото! Тук има нещо, положително! Казал „не“! Ненадмината глупост. За много по-дребни работи заливат хората със студена вода. Не обичаш Дерюшет, а? Тогава от любов към стареца ли направи всичко това? За хубавите очи на таткото ли отиде на Дувърските скали, търпя студ и пек, умира от глад и жажда, яде морски гадини, спа сред мъгла, дъжд и вятър и извърши истински чудеса, за да ми върнеш машината, както връщат на някоя хубавица избягалото от клетката й канарче? А бурята преди три дни! Да не си въобразяваш, че не разбирам нищо? Здравата си си изпатил! Глезено усмихнат на дъртата ми мутра ли дяла, сече, търкаля, дупчи, мъкна, пили, ряза, строи, измисля, блъска си главата и ти сам извърши повече чудеса от всички светии в рая. Ах, глупчо! И все пак доста ми досаждаше с твоята гайда! В Бретан наричат гайдите мехури. Все една и съща песен, говедо такова! Не обичаш Дерюшет, а! Не зная какво става с тебе. Сега си спомням много добре всичко, стоях в тоя кът, Дерюшет каза: „Ще се омъжа за него“. Тя ще се омъжи за тебе? Не я обичаш, нали! Мисля, мисля и нищо не разбирам. Или ти си луд, или аз. И не продумва нито дума. Не може така — да направиш всичко, което ти направи, и да кажеш накрая: „Не обичам Дерюшет“. Никой не прави услуги на хората, за да ги накара да излязат от кожата си. Добре, щом не искаш да се ожениш за нея, тя ще си остане мома. Първо, ти, ти ми трябваш. Ти ще бъдеш лоцман на Дюранд. Да не си въобразяваш, че ще те пусна да си отидеш! Не, не, момчето ми, не те пускам. Държа те здраво. Само че не искам да те слушам. Къде ще намеря моряк като тебе! Е, хайде кажи нещо де!

Но камбаната беше събудила цялата къща и съседите. Дуе и Грас бяха станали и влязоха в долната зала, слисани и безмълвни. Грас носеше свещ. Няколко съседи, граждани, моряци и селяни, излезли набързо, бяха вън, на кея и разглеждаха смаяни и поразени комина на Дюранд в „дебеланата“. Някои от тях, чули гласа на мес Летиери в долната зала, се вмъкваха безшумно през открехнатата врата. Между две клюкарки се подаваше сийор Ландоа, който имаше щастието да не изпуска нито едно любопитно зрелище.

Голямата радост жадува за свидетели. Мес Летиери изведнъж забеляза, че около него има хора. Поздрави ги любезно.

— А ето ви и вас. Много се радвам. Знаете новината. Този човек е бил „там“ и ми докара „това“. Здравейте, сийор Ландоа. Като се събудих преди малко, видях комина. Беше под прозореца ми. Не липсва нито едно гвоздейче. Вие ставате от сън, добри хора. Дюранд ви свари в леглото. Докато вие си слагахте памучните шапчици и духахте свещите, някои хора извършваха подвизи. Ние сме страхливци и безделници, топлим си ставите край огъня, но за щастие това не пречи да има и смели хора. Тези хора отиват, където трябва да отидат и вършат, каквото трябва. Момъкът от „Къщата в покрайнината“ се връща от Дувърските скали. Измъкнал е Дюранд от морското дъно, измъкнал е и парите от джоба на Клюбен, който е още по-дълбока дупка. Но как направи това? Целият ад беше срещу тебе, и вятърът и приливът, и приливът и вятърът. Вярно, че си магьосник. Тези, които говорят така, не са толкова глупави. Дюранд се върна! Бурите напразно са бушували, измъкнали са им плячката изпод носа. Другари, съобщавам ви, че вече няма да има корабокрушения. Прегледах машината. Тя е като нова, цяла-целеничка! Клапите се движат като по масло. Сякаш вчера са направени. Знаете, че водата от котела изтича през тръба, вмъкната в друга тръба, през която минава топлата вода и по този начин топлината й не се губи; и двете тръби са в ред. Цялата машина! Колелата също! А ти ще се ожениш за нея!

— За кого? За машината ли? — запита сийор Ландоа.

— Не, за девойката. И за машината. За двете. Той ще ми бъде два пъти зет. Ще стане капитан. Здравейте, капитан Жилиат! И то на какъв параход — на Дюранд! Пак ще се заловим със сделки, ще пътуваме, ще търгуваме, ще товарим говеда, овце. Не бих дал Сен Сансон и за Лондон. И ето виновника. Та това е истинско приключение. Ще прочетете всичко в събота, във вестника при бай Може. Жилиат Хитреца е наистина хитрец. Какви са тия златни монети?

Мес Летиери чак сега забелязва през полуоткрехнатия капак, че в кутийката, поставена над банкнотите, има и злато. Той я взе, отвори я, изсипа я на дланта си и остави шепата гвинеи на масата.

— За бедните. Сийор Ландоа, предайте от мое име тези пари на военачалника в Сен Сансон. Нали знаете за писмото на Рантен? Показах ви го; ето банкнотите. Ето с какво ще купя дъб и бор и ще платя на дърводелците. Помислете си само. Спомняте ли си какво беше времето преди три дни? Какъв отвратителен вятър и дъжд! Небето трещеше като топ. А Жилиат е бил на дувърския риф. Но това не му е попречило да извади машината, както аз вадя часовника си. Благодарение на него аз пак съм човек. Корабът на бай Летиери ще запори вълните, господа и госпожи. Орехова черупка с две колела и луличка — това изобретение винаги ме е подлудявало. Все си казвах: „И аз ще си направя такова нещо!“ Това беше отдавна; тази мисъл ми мина през ума в Париж, в кафенето на ъгъла на улиците Кристин и Дофин, като четях един вестник, в който пишеше за това. Знаете ли, че на Жилиат няма да му мигне окото — ще пъхне машината на Марли в джоба си и ще тръгне да се разхожда с нея? Този човек е ковано желязо, закалена стомана, диамант, изпитан моряк, ковач, изключителен юнак. Това се казва умен човек. Какво сме ние — морски вълци; ето морския лъв. Ура за Жилиат! Не зная какво е правил, но той е работил като същински дявол — как искате да не му дам Дерюшет?

От няколко минути Дерюшет беше в стаята. Тя не промълви нито дума, влезе безшумно. Плъзна се като сянка. Седна почти незабелязана на един стол зад мес Летиери, който стоеше прав, беше словоохотлив, радостен, буен, махаше с ръце и приказваше високо. Малко след нея се появи друга безмълвна сянка. Мъж в черно облекло, с бяла яка, с шапка в ръка се спря на полуотворената врата. Сред посетителите, които бавно се бяха увеличили, имаше много свещи. Светлината им озаряваше отстрани мъжа в черно; прекрасният му ослепително бял профил се открояваше на тъмния фон ясно като медал; опрял беше лакът на рамката на вратата и подпираше челото си с лявата ръка — несъзнателна стойка, която подчертаваше голямото му чело и малката ръка. Някаква тревожна бръчка браздеше крайчеца на свитите му устни. Той гледаше и слушаше със съсредоточено внимание. Присъствуващите познаха енорийския пастор, преподобния Ебенезер Кодре, и се отдръпнаха да му отворят път, но той остана на прага. Държането му изразяваше колебание, но погледът му беше решителен. Този поглед се срещаше от време на време с погледа на Дерюшет, а Жилиат, случайно или нарочно, стоеше в сянка и едва го виждаха.

Мес Летиери не забеляза в началото господин Ебенезер, но забеляза Дерюшет. Той пристъпи и я целуна най-горещо по челото. В същото време протегна ръка към тъмния кът, където стоеше Жилиат.

— Дерюшет — каза той, — ти пак си богата и ето твоя мъж.

Дерюшет вдигна смутено глава и погледна в тъмнината. Мес Летиери продължи:

— Ще направим веднага сватбата; утре, ако може, ще вземем разрешение, пък и тук няма кой знае какви формалности, деканът прави каквото си иска и ето те венчан, преди да имаш време да се опомниш — не е като във Франция, където трябва черковно разгласяване, оповестяване, срокове и разни други глупости — и ти ще можеш да се гордееш, че си жена на честен човек и няма какво да се каже, на истински моряк — веднага си помислих това, като го видях да се връща с малкия топ от Ерм. Сега той иде от Дувърските скали с твоето състояние и с моето — със състоянието на целия край; за този човек ще се говори един ден както за никой друг; ти каза: „Ще се омъжа за него“ и ще се омъжиш; ще си имате деца, аз ще стана дядо и ти ще бъдеш щастлива, че си жена на способен юнак, който ще работи, ще бъде полезен, който е удивителен, който струва колкото сто други, който спасява чуждите изобретения, който е благодетел и ти поне, ти няма да си като другите богати гъски в тоя край жена на войник или поп, с други думи, на човек, кой го убива, или на човек, който лъже. Но какво си се сврял там, Жилиат? Никой не те вижда. Дуе, Грас и всички други! Светлина! Осветете моя зет като сред бял ден. Благославям ви, деца мои, това е твоят мъж, това е моят зет, Жилиат, от „Къщата в покрайнината“, добър момък, славен моряк и аз няма да имам друг зет, и ти няма да имаш друг мъж — давам честната си дума пред господа бога. А! Вие ли сте, господин пасторе? Венчайте веднага тези младежи.

Погледът на мес Летиери се беше спрял на преподобния Ебенезер.

Дуе и Грас го бяха послушали. Две свещи, поставени на масата, осветяваха Жилиат от главата до петите.

— Колко е хубав! — извика мес Летиери. Жилиат беше отвратителен.

Той беше такъв, какъвто излезе сутринта от Дувърските скали, в дрипи, с пробити лакти, с дълга брада, с настръхнали коси, с обгорени и зачервени очи, с издраскано лице и кървави ръце; беше бос. По косматите му ръце още личаха някои отоци от осмоногото.

Летиери му се любуваше.

— Ето моя истински зет. Как се е борил с морето! Целият е в дрипи! Какви плещи! Какви ръце! Колко си хубав!

Грас изтича към Дерюшет и прихвана главата й. Дерюшет беше припаднала.