Виктор Юго
Морски труженици (12)

III
Рантен

Около четиридесет години преди събитията, които ви описваме, в парижките предградия се издигаше съмнителна къщурка. Тя беше уединена и можеше да служи за разбойническо свърталище, когато се наложи. Там живееше с жена си и детето си някакъв гражданин разбойник, бивш прокурорски писар, а сега чисто и просто крадец. Той свърши по-късно на подсъдимата скамейка. Семейството се наричаше Рантен. Детето растеше в тоя вертеп рамо до рамо с престъплението. Бащата и майката произхождаха от полубуржоазна среда и учеха детето да чете — възпитаваха го. Майката, бледа, почти в дрипи, даваше несъзнателно „образование“ на детето си, караше го да срича и прекъсваше, за да помогне на мъжа си в някоя кражба. През това време букварът, отворен на мястото, където са прекъснали, оставаше на масата, а край него седеше замислено детето.

Бащата и майката, заловени на местопрестъплението, изчезнаха в мрачния затвор. Изчезна и детето.

В своите скитания Летиери срещна един любител на приключения като него, измъкна го от някакво затруднение, услужи му, съжали го, обикна го, прибра го, заведе го в Гернсей, откри, че е опитен в крайбрежното плаване, и го направи свой съдружник. Това беше малкият Рантен, вече пораснал.

Рантен като Летиери имаше здрав врат и широки здрави плещи за носене тежести на гръб. И двамата имаха еднаква походка, еднакво телосложение; Рантен беше по-висок. Който ги видеше в гръб да се разхождат един до друг на пристанището, казваше: „Трябва да са братя“. В лицето беше друго. Всичко открито у Летиери, у Рантен беше прикрито. Рантен беше недоверчив. Рантен беше добър фехтовчик, свиреше на хармоника, гасеше свещ от двадесет крачки с куршум, имаше здрав юмрук, декламираше стихове и гадаеше сънища. Ако имате възможност да прелистите малкия бележник, от който той не се делеше, щяхте да откриете между другото и такива бележки: „В една от пукнатините на стената в лионския затвор Сен Жозеф има скрита пила“. Говореше бавно и мъдро. Казваше, че е син на кавалер на ордена Сен Луи. Бельото му беше разнородно и с най-различни знаци. Нямаше по-чувствителен от него към въпросите на честта: биеше се и убиваше. В погледа му имаше нещо неискрено.

Хитрост, прикрита чрез сила — това беше Рантен.

В Гернсей не знаеха нищо за приключенията на Рантен. А те бяха най-различни. Скитал беше много и беше водил безпътен живот. Обиколил беше света. Бил готвач в Мадагаскар, птицевъд в Суматра, генерал в Хонолулу, сътрудник на религиозен вестник в Галапагоските острови, поет в Оом-равуте. През целия си живот ту изчезвал, ту се явявал, ту пропадал безследно и пак се появявал. Негодник, минал през огън и вода.

Способен беше на всичко, и на най-лошото.

Избухваше в смях и същевременно въсеше вежди. А изглеждаше по-скоро весел и сърдечен. Очертанията на устата му опровергаваха смисъла на думите му. Ноздрите му можеха да минат за животински. На крайчеца на окото имаше сключени бръчици — кръстопът, където се срещаха най-различни тъмни мисли. Тайната на лицето му можеше да се разкрие само там. Бръчките на слепите му очи приличаха на ястребови нокти. Черепът му беше сплескан на темето и широк при слепите очи. Грозното му ухо, задръстено с косми, сякаш предупреждаваше: „Не говорете със звяра, който е в тая бърлога“.

Един прекрасен ден никой в Гернсей не знаеше къде е Рантен.

Съдружникът на Летиери „офейкал“, като изпразнил касата на дружеството.

В касата имало, разбира се, и пари на Рантен, но там били и петдесет хиляди франка на Летиери.

От крайбрежното плаване и като дърводелец в корабостроителници за четиридесет години труд и честност Летиери беше спечелил сто хиляди франка. Рантен му отне половината.

Полуразореният Летиери не се отпусна и веднага се замисли как да си възвърне изгубеното. На смелите хора можеш да отнемеш благосъстоянието, но не и мъжеството. По това време се заговори за парахода. На Летиери му хрумна да опита толкова оспорваната машина на Фултон и да свърже с огнен кораб нормандския архипелаг и Франция. На тази идея заложи последния си коз. На нея посвети всичко, което му оставаше. Шест месеца след бягството на Рантен от изуменото сенсансонско пристанище излезе кораб, обвит в дим, сякаш пожар в морето — първият параход във водите на Ламанш.

Съобщи се, че този параход, кръстен веднага от всеобщата ненавист и презрение „Корабът на Летиери“, ще се движи редовно между Гернсей и Сен Мало.