Виктор Юго
Морски труженици (78)

I
Пристанищната камбана

Днес Сен Сансон е почти град. Сен Сансон преди четиридесет години беше почти село.

Когато настанеше пролет и дългите зимни вечери се свършеха, хората не се заседяваха дълго и си лягаха, щом се мръкне. Сен Сансон беше от старите енории, запазили обичая да дават знак за „гасене на огъня“ и жителите му бяха свикнали да духат рано свещта. Лягаха си, но ставаха, щом се съмне. Тия стари нормандски селища с удоволствие са възприели навиците на кокошките.

Трябва да добавим, че жителите на Сен Сансон с изключение на няколко богати еснафски семейства са каменоделци и дърводелци. Пристанището е пристанище за поправка на кораби. Цял ден къртят камъни или дялат греди; тук кирка, там — секира. Вечно обработване на дъба и гранита. Вечер капват от умора и спят като пребити. Тежкият труд води към дълбок сън.

Една вечер, в началото на май, след като гледа известно време лунния сърп сред дърветата и слуша стъпките на Дерюшет, която се разхождаше сама по вечерния хлад в градината на „Дома на неустрашимите“, мес Летиери се прибра в стаята, която гледаше към пристанището, и си легна.

Дуе и Грас бяха вече заспали. С изключение на Дерюшет всичко в къщата спеше. Всичко спеше и в Сен Сансон. Врати и капаци навсякъде бяха затворени. Никакво движение по улиците. Редки светлинки, прилични на примигващи очи, готови да се затворят, блещукаха тук-там в прозорчетата под покривите и напомняха, че прислужниците се готвят да си лягат. Преди известно време старата романска камбанария, обвита в бръшлян, би девет часа; тя делеше с джерсейската черква Сен Брелад славата, че датата й се състои от четири единици: IIIІ; това означава хиляда сто и единадесета година.

Славата на мес Летиери се дължеше на неговия успех. Когато успехът мина, дойде пустотата. Истината е, че нещастието е прилепчива болест и че тези, на които не им върви, са чумави, толкова бързо попадат под карантина. Красивите синчета на състоятелни родители отбягваха Дерюшет. „Домът на неустрашимите“ беше вече така усамотен, че там дори не узнаха за голямото местно събитие, което раздвижи тоя ден целия Сен Сансон. Енорийският пастор, преподобният Джое Ебенезер Кодре, стана богат. Чичо му, почтеният декан от Сен Азаф, бе починал в Лондон. Пощенският кораб „Кашмир“, който пристигна тая сутрин от Англия и мачтата му се виждаше на пристанището Сен Пиер, донесе новината. „Кашмир“ трябваше да отплава за Саутхемптън на другия ден по обяд и казваха, че ще вземе на борда си преподобния пастор, повикан срочно в Англия за официалното отваряне на завещанието, като оставим настрани другите неотложни работи, свързани с получаването на голямо наследство. Целия ден Сен Сансон смътно разговаряше. „Кашмир“, преподобният Ебенезер, покойният му чичо, богатството, заминаването му, вероятното му бъдещо повишение бяха предмет на бръмченето. Една къща, до която не стигна никаква вест, остана безмълвна — „Домът на неустрашимите“.

Мес Летиери се хвърли на койката си, без да се съблича. След злополуката с Дюранд да се хвърля на койката си, беше единствената му утеха. Всеки затворник има възможност да се просне на одъра си, а мес Летиери беше затворник на собствената си скръб. Той си лягаше; това беше почивка, поемане на дъх, прекъсване на мислите. Спеше ли? Не. Бодърствуваше ли? Не. Собствено казано, от два месеца и половина — два месеца и половина бяха изминали оттогава — мес Летиери живееше като лунатик. Той самият още не беше дошъл на себе си. Изживяваше онова сложно, неопределено състояние, познато на тези, които са изпитвали големи сътресения. Размишленията му не бяха мисъл, сънят му не беше отмора. Денем не беше буден, нощем не спеше. Стоеше прав, после лягаше — това е всичко. Лежеше ли в койката си, той се позабравяше, наричаше това сън, нощната мъгла, изпълнена с неясни образи, проникваше в мозъка му; императорът Наполеон му диктуваше мемоарите си, мяркаха се няколко Дерюшет, по дърветата бяха накацали някакви чудни птици, улиците в Лон ле Соние се превръщаха в змии. Прекарваше нощите в бълнуване, дните в дрямка.

Понякога стоеше цял следобед неподвижен на прозореца на стаята си, която гледаше, ако си спомняте, към пристанището, навел глава, извърнал гръб към целия свят, впил поглед в старата желязна халка, зазидана в стената на къщата на няколко стъпки от прозореца му, където завързваха някога Дюранд. Взираше се в ръждата, която вече покриваше тая халка.

Животът на мес Летиери се беше превърнал в безсмислено съществуване.

Когато беше щастлив, бог съществуваше за него, тъй да се каже, в плът и кръв; Летиери разговаряше с него, даваше му честна дума, от време на време почти му стискаше ръката. Но в нещастието на Летиери — много често явление — бог изчезна. Това се случва с тези, кои го си представят, че милосърдният бог е добродушен старец.

В душевното състояние, в което се намираше, Летиери различаваше само едно — усмивката на Дерюшет. Извън тази усмивка всичко тънеше в мрак.

От известно време, навярно заради загубата на Дюранд, която и се отрази, усмивката на Дерюшет стана по-рядка. Тя изглеждаше загрижена. Детската и закачливост и подвижността на птичка изчезнаха. Не я виждаха вече сутрин при топовния изстрел на разсъмване да се покланя на изгряващото слънце и да го посреща с думите: „Бум… добър ден. Моля, заповядайте.“ Понякога изглеждаше много замислена, нещо тъжно за такова нежно създание. Тя правеше все пак усилия да се усмихва на мес Летиери и да го развлича, но веселостта и от ден на ден потъмняваше и се покриваше с прах като крилцето на прободена с игла пеперуда. Да добавим, че било от мъка по мъката на своя чичо има скърби, които се отразяват, — било по други причини тя сякаш стана много набожна. По времето на стария пастор Жакмен Ерод тя не ходеше, както знаем, на черква повече от четири пъти в годината. Сега беше много усърдна. Не изпускаше нито една служба нито в неделя, ни в четвъртък.

Всяка вечер, когато времето позволяваше, тя се разхождаше час-два в градината в „Дома на неустрашимите“. Ходеше там, замислена почти колкото мес Летиери, и винаги сама. Дерюшет си лягаше последна.

Но при помраченото състояние, в което се намираше неговото съзнание, мес Летиери не забелязваше тези малки промени в привичките на Дерюшет. Той не виждаше даже с каква точност Дерюшет посещаваше черковните служби в енорията. Непреклонен в своето предубеждение към черквата и духовенството, той нямаше да бъде доволен от тия чести посещения.

Това не означава, че собственото му душевно състояние не подлежеше на изменение. Скръбта е облак и променя формата си.

Силните духове, както споменахме, понякога могат да бъдат почти унищожени от някои внезапни нещастия, но не напълно. Мъжествените хора като Летиери се противопоставят след известно време.

По времето, когато пак се връщаме при него, вцепенението от първото му отчаяние от една седмица започваше да се разсейва; продължаваше да бъде тъжен, но не беше така безучастен; беше мрачен, но не начумерен; у него се възвръщаше до известна степен способността да възприема фактите и събитията; и започваше да изпитва по малко въздействието на явлението, което се нарича връщане към действителността.

Така денем, в долната зала. Той не слушаше разговорите, но ги чуваше. Една сутрин Грас заяви тържествено на Дерюшет, че мес Летиери е разгънал вестник.

Едно неочаквано събитие възвърна мес Летиери към действителността.

Да кажем какво беше това събитие.

Един следобед, към 15 или 20 април, на вратата на долната зала в „Дома на неустрашимите“ се разнесли две почуквания — така чукал само раздавачът. Дуе отворила. И наистина носели писмо.

Писмото идело от морето. Било за мес Летиери. На пощенския печат пишело „Лисабон“.

Дуе занесла писмото на мес Летиери, който се бил затворил в стаята си. Той взел писмото, сложил го машинално на масата си и даже не го погледнал.

Писмото стояло цяла седмица неразпечатано на масата.

Случило се така, че една сутрин Дуе казала на мес Летиери:

— Господине, да избърша ли праха от писмото ви? Летиери сякаш се събудил.

— Правилно — казал той. И отворил писмото.

Ето какво прочел:

„По море, 10 март т.г.

До мес Летиери в Сен Сансон.

Ще посрещнете с удоволствие известието ми.

Аз съм на «Тамолипас» на път за Невъзвращение, В екипажа има един моряк, Аие Тоствен, от Гернсей, който ще се върне и ще ви поразкаже доста неща. Използувам срещнатия кораб «Хернан Кортец», който пътува за Лисабон, за да ви изпратя това писмо.

Можете да се чудите. Аз съм честен човек.

Толкова честен, колкото и сийор Клюбен.

Вярвам, че вие знаете какво се случи; все пак няма да бъде излишно и аз да ви съобщя.

Ето какъв е случаят.

Върнах ви състоянието.

Бях ви заел малко неприлично петдесет хиляди франка. Преди да напусна Сен Мало, предадох за вас на довереното ви лице сийор Клюбен три банкноти от по хиляда фунта, а това прави седемдесет и пет хиляди франка. Навярно ще сметнете, че съм ви се издължил достатъчно.

Сийор Клюбен зашити горещо интересите ви и прие парите. Стори ми се много усърден; затова ви предупреждавам.

Друго ваше доверено лице: Рантен.

П. П. Сийор Клюбен имаше револвер, затова нямам разписка.“

 

Допрете се до торпила, допрете се до заредена лайденска стъкленица и ще разберете какво изпита мес Летиери, като прочете писмото.

Под този плик, в тоя сгънат на четири лист хартия имаше сътресение.

Той позна почерка, позна подписа. А от съдържанието в началото не разбра нищо.

Такова сътресение, което тъй да се каже, го свести.

Случаят със седемдесетте и пет хиляди франка, предадени от Рантен на Клюбен, беше загадка и се оказа полезната страна на сътресението, тъй като накара мозъка на Летиери да заработи. Да се правят предположения, е полезно занимание за мисълта. Способността за разсъждения се събужда, логическите изводи са налице.

От известно време общественото мнение в Гернсей се занимаваше с преоценката на Клюбен, тоя почтен човек, който години наред се радваше на всеобщо уважение. Запитваха се един друг, почваха да се съмняват, обзалагаха се за и против. Особена светлина го обливаше. Клюбен започваше да се изяснява, с други думи, ставаше черен.

В Сен Мало се поведе съдебно следствие по повод изчезването на бреговия. Прозорливото правосъдие се заблуди, което често му се случва. То излезе от предположението, че бреговият е бил подмамен от Зуела и откаран от „Тамолипас“ към Чили. Това хитро скроено предположение доведе до много заблуждения. Късогледото правосъдие не забеляза дори Рантен. Но при следствието съдебните следователи откриха други следи. Тъмното дело се усложняваше. Клюбен навлезе в загадката. Установи се някакво съвпадение, някаква връзка може би между отплаването на. „Тамолипас“ и загиването на Дюранд. В кръчмата при Динанската порта, където Клюбен мислеше, че не го познават, го бяха познали. Кръчмарят проговори. Клюбен купил шише ракия. За кого? Търговецът на оръжие на улица Сен Венсан проговори. Клюбен купил револвер. Против кого? Стопанинът на „Странноприемницата Жан“ проговори. Клюбен имал необясними изчезвания. Капитан Жертре Габуро проговори. Клюбен искал да замине, въпреки че бил предупреден и знаел, че ще го застигне мъгла. Екипажът на Дюранд проговори. В същност стока почти нямало и Дюранд била натоварена лошо, небрежност, която лесно може да се разбере, когато капитанът е решил да погуби парахода. Пътникът гернсеец проговори. Клюбен мислел, че се блъска в скалите Ханоа. Тортвалци проговориха. Клюбен бил в Тортвал няколко дни преди гибелта на Дюранд и се отбил в Пленмон, близо до Ханоа, Носел куфар. Тръгнал с него, върнал се без него. Опустошителите на гнезда проговориха. Техният случай изглежда можеше да се свърже с изчезването на Клюбен само при условие, че духовете бъдат заменени с контрабандисти. Най-после и самата пленмонска къща с призраци проговори. Хора, решили да се доберат до истината, се изкатериха в нея и какво мислите, че откриха вътре? Куфара на Клюбен. Тортвалската полиция прибра куфара и го отвори. Вътре имаше храна, далекоглед, хронометър, мъжко облекло и бельо с инициалите на Клюбен. В разговорите в Сен Мало и в Гернсей всичко това се съпоставяше и в края на краищата се превръщаше в нещо като зъл умисъл. Съпоставяха всичко неясно. Установиха особено невслушване в съветите, желание да се използува мъглата, подозрителна небрежност при товаренето, шише ракия, пиян кормчия, сменяване на кормчията от капитана и при това доста несръчно завъртване на кормилото. Героичното решение да остане на разбития параход се превръщаше в мошеничество. Клюбен в същност беше сбъркал рифа. Допусне ли се зъл умисъл, ясно беше защо се е спрял на Ханоа — лесно можеше да се изплува на брега и с кратък престой в къщата с духовете да се изчака случаят за бягство. Куфарът, приготвен за всеки случай, беше явна улика. Каква нишка свързваше това произшествие с другото — с изчезването на бреговия, не можеха да отгатнат. Подозираха някаква връзка: нищо повече. Съзираха в изчезването на тоя човек, на бреговия 619, някаква кървава драма. Клюбен може би не вземаше никакво участие в нея, но го съзираха зад кулисите.

Всичко не можеше да се обясни със зъл умисъл. Имаше револвер, който не беше влязъл в действие. Този револвер навярно е бил предназначен за нещо друго.

Всичко се свързваше, всичко се съгласуваше, но липсваше основата.

Не се погубва параход само така, за удоволствие. Никой не се излага на всички опасности от мъглата, рифа, плуването, приютяването в къщата с духовете и бягството без никакви облаги. Какви можеха да бъдат облагите за Клюбен?

Виждаха постъпката, но не виждаха повода.

Затова много хора се съмняваха. Където няма повод, сякаш не може да има и постъпка.

Празнотата беше голяма.

Писмото на Рантен запълваше тая празнота.

Писмото откриваше повода на Клюбен. Искал е да открадне седемдесет и пет хиляди франка.

Неговото писмо хвърляше последна светлина върху случая.

То изясняваше всичко, а освен това съобщаваше, че има и свидетел — Аие Тоствен.

То обясняваше предназначението на револвера.

Рантен безспорно беше напълно осведомен. Писмото му даваше точна представа за всичко.

Нищо не можеше да смекчи злодеянието на Клюбен. Той беше замислил корабокрушението, за доказателство служеше куфарът, занесен в къщата с духовете. Ако се предположи, че е невинен, ако се допусне, че корабокрушението е съвсем случайно, не беше ли длъжен в последния миг, решил да пожертвува живота си на разбития параход, да предаде седемдесетте и пет хиляди франка за мес Летиери на хората, които се спасяваха с лодката? Истината блясваше. А какво се е случило с Клюбен? Навярно е станал жертва на собствената си грешка. Навярно е загинал на дувърския риф.

Всички тези предположения, напълно съответствуващи, както виждате, на действителността, занимаваха няколко дни ума на мес Летиери. Писмото на Рантен му направи услуга — принуди го да мисли. В началото изпита леко сътресение от изненада, после направи усилие да разсъждава. Положи още по-тежко усилие — да се осведомява. Почна да разговаря и дори да търси разговори. След осем дни възвърна до известна степен здравия си разум; мислите му станаха последователни и той беше почти излекуван. Излязъл беше от помраченото си състояние.

Ако допуснем, че мес Летиери е хранил някога каквато и да било надежда да получи тези пари, писмото на Рантен разби тая надежда.

Тя прибави към гибелта на Дюранд нова беда — загубването на седемдесет и пет хиляди франка. То го направи, отново собственик на тези пари, само за да го накара да почувствува по-тежко загубата им. Писмото му разкри същността на неговото разорение.

Последва нова, много остра болка, за която споменахме преди малко. Той започна — не беше правил това от два месеца — да се тревожи за къщата си, какво ще стане с нея, какво ще трябва да се преправи. Дребна грижа с безброй остриета, почти по-лоша от отчаянието. Да понасяш нещастието в дребните му подробности е отвратително. Може да се устои на цялостно нещастие, но не и на прашинките му. Целостта потиска, подробностите измъчват. В началото злополуката ви поразява, после се гаври с вас.

Унижението усилва поражението. Второ грозно унищожение се прибавя към първото.

Да мислиш за упадък! Няма по печална мисъл.

Да си разорен изглежда нещо обикновено. Тежък удар; жестока съдба; непоправима злополука. Така да бъде. Приемаш го. Всичко е свършено. Разорен си. Добре, значи си мъртъв. Нищо подобно. Ти си жив. Още на следния ден забелязваш това. По какво? По убожданията с игла. Тоя минувач не те поздравява, сметките на търговците валят като дъжд, ето — един от враговете, ти се подсмива. Четеш своето унижение дори в погледите на равнодушните; хората, които си канил на обяд у вас, намират, че три ястия на трапезата ти са много; недостатъците ти бият в очите на всички; неблагодарниците, които не очакват вече нищо от тебе, стават високомерни; всички глупци са предвиждали какво ще ти се случи; злобните те хулят, най-злите те съжаляват. И после — стотици жалки подробности. След сълзите — досада. На семейната тя трапеза цари безмълвие. Мислиш си, че всички около тебе ти се сърдят. Любимите лица са загрижени. Ето какво е да западаш.

Вечерта, за която говорихме — една от първите майски вечери — Летиери си легна по-тъжен от всеки друг път.

Всички тези жалки и досадни подробности, усложнения на загубеното състояние, всички тези глупави грижи, които в началото са блудкави, а накрая зловещи, се въртяха в ума му. Досадно струпване на несгоди. Мес Летиери чувствуваше разорението си непоправимо. Какво да предприеме? Какво ли ще стане? На какви жертви да обрече Дерюшет? Коя да уволни — Дуе или Грас? Ще продаде ли „Дома на неустрашимите“? Няма ли да бъде принуден да напусне острова? Да бъдеш нищо там, където си бил всичко, е наистина непоносимо унижение.

И да знаеш, че всичко е свършено! Да си спомняш за парахода, който свързваше Франция с Архипелага, вторниците, когато той отплаваше, и петъците, когато се връщаше, тълпата на кея, грамадните товари, предприемчивостта, благосъстоянието, горделивия прав ход, машината, която се подчинява на човешката воля, мощния котел, дима, самата действителност!

Къде е неговата Дюранд, чудната и величествена Дюранд, покорителка на морето, кралица, която го правеше крал! Да бъдеш в своя край човек на идеите, човек на напредъка, на преобразованията! И да отстъпиш! Да се откажеш! Да изчезнеш! Да станеш за смях! Да се превърнеш в празна торба, в която е имало нещо! Да станеш миналото, когато си бил бъдещето! Да стигнеш до високомерното състрадание на глупците! Да видиш тържеството на допотопния навик, на вироглавството, на старите обичаи, на себелюбието, на невежеството! Да видиш глупавото скитане на готическите платноходи, люшкани от вълните! Да видиш как се подмладява старостта! Да загубиш целия си, живот! О! Колко хубав беше по вълните гордият комин чудният цилиндър, тоя стълб с венец от дим, тази колона по-величествена от Вандомската колона^[1], тъй като едната е подножие само на един човек, а другата — на прогреса! Океанът й се покоряваше. Тя беше самата увереност в открито море. И това видяха на малкото островче, в малкото пристанище, в малкия Сен Сансон! Да, видяха го! Е, видяха го, но няма да го видят вече!

Тази упорита скръб измъчваше Летиери. Никога може би той не беше чувствувал по-горчиво загубата. Някакво затъпяване настъпва след такива остри пристъпи. Под тежестта на мъката си той задряма.

Лежа към два часа със затворени очи, трескав, спа малко и мисли много.

Такива вцепенения прикриват много уморителната тайна дейност на мозъка. Посред нощ, малко преди или малко след полунощ, той прогони дрямката си. Събуди се, отвори очи, прозорецът беше срещу койката му и съзря чудно видение.

Някаква сянка се чернееше пред прозореца му. Необикновена сянка. Параходен комин.

Мес Летиери скочи изведнъж и седна. Койката му се заклати, сякаш беше разлюляна от буря. Летиери се вгледа. В прозореца му имаше видение. Пристанището, обляно в лунна светлина, се очертаваше в стъклата като в рамка и на тая светлина, съвсем близо до къщата, се открояваше права, кръгла и черна величествена сянка.

Там имаше параходен комин.

Летиери скочи от койката, изтича на прозореца, отвори го, наведе се навън и го позна.

Коминът на Дюранд беше пред него.

Стоеше на старото си място.

Четирите му вериги го придържаха вързан на борда на гемия, а под комина се открояваше тъмна маса със сложни очертания.

Летиери се отдръпна, обърна се с гръб към прозореца и се отпусна на койката.

Погледна и пак видя сянката.

След миг, след светкавичен миг, той беше на кея с фенер в ръка.

За старата халка на Дюранд беше привързана лодка — малко към кърмата й беше натоварена тежка маса, от която се издигаше правият комин пред прозореца на „Дома на неустрашимите“. Носът на лодката излизаше пред ъгъла на къщата, наравно с кея.

В лодката нямаше никой.

Лодката имаше такава форма, че целият Гернсей знаеше отличителните й белези. Беше „дебеланата“.

Летиери скочи вътре. Той изтича към тежката маса, която виждаше отвъд мачтата. Беше машината.

Тя беше там цяла-целеничка, невредима, застанала здраво на чугунената си плоча; преградките на котела бяха незасегнати; коленчатата, ос беше изправена и вързана за котела; налегателната помпа беше на мястото си. Нищо не липсваше.

Летиери разгледа машината.

Фенерът и луната заедно я осветяваха.

Той прегледа целия механизъм.

Видя двата сандъка, които бяха отстрани. Прегледа коленчатата ос.

Отиде в каютата. Тя беше празна.

Върна се при машината и я попипа. Наведе глава над котела. Коленичи, за да вижда вътре.

Постави фенера в пещта — пламъкът освети целия механизъм и почти даде представа за запалена машина.

После избухна в смях, изправи се, вперил поглед в машината, издигна ръце към комина и викна:

— Помощ!

Пристанищната камбана висеше на кея, на няколко крачки от него — той изтича, грабна веригата и почна да бие камбаната с всички сили.