Виктор Юго
Морски труженици (24)

III
Песента „Красавецът Дунди“ отеква на хълма

Зад градинската ограда на „Дома на неустрашимите“ край стената имаше едно кътче, покрито с чимшир и бръшлян, обрасло в коприва, сред див слез, приличен на дърво, и голяма овча опашка, която растеше сред гранита — в това кътче той прекара почти цялото лято. Прекара там неизразимо замислен. Свикнали с него, на същите камъни се припичаха гущери. Лятото беше ясно и меко. Над главата на Жилиат се носеха облаци. Той седеше на един камък в тревата. Навред чуруликаха птички. Той стискаше с две ръце челото си и се питаше: „Защо ли написа името ми на снега?“ Откъм морето духаше силен вятър. От време на време от далечната каменоломна Водю изведнъж екваше тръбата, която предупреждаваше минувачите, че ще избухне мина. Не се виждаше пристанището на Сен Сансон, но над дърветата стърчаха острите върхове на мачтите. Прелитаха пръснати чайки. Жилиат беше чувал от майка си, че жена може да се влюби в мъж — случвало се. И си казваше: „Ето. Разбирам. Дерюшет е влюбена в мене.“ И му ставаше много тъжно. Казваше си: „И тя мисли за мене. Така и трябва.“ Мислеше си, че Дерюшет е богата, а той беден. Мислеше, че параходът е скверно откритие. Никога не можеше да си спомни кой ден от месеца е. Гледаше разсеяно как големите черни бръмбари с жълти коремчета и къси крилца се вмъкват с бръмчене в дупките на стените.

Една вечер Дерюшет се прибра да си легне. Пристъпи към прозореца, за да го затвори. Нощта беше мрачна. Изведнъж Дерюшет се ослуша. Някой свиреше в непрогледния мрак. Някой, който се намираше навярно на склона на хълма или под кулите на замъка Вал, или може би още по-далеч, свиреше на някакъв инструмент. Дерюшет позна, че свирят на гайда любимата й песен „Красавецът Дунди“. Не разбра нищо.

От тоя ден От време на време свиренето се подновяваше в същия час, предимно в тъмните нощи.

Това не беше много приятно на Дерюшет.