Виктор Юго
Морски труженици (30)

II
Клюбен забелязва някого

Зуела се хранеше понякога в „Странноприемницата Жан“. Сийор Клюбен го познаваше по лице.

В същност сийор Клюбен не беше горделив: той не отбягваше далечното познанство с обесниците. Понякога стигаше и до близко познанство — ръкуваше се с тях насред улицата и се здрависваше. Говореше английски с английските контрабандисти и изкълчен испански с испанските. Имаше си възгледи в това отношение: „Опознай злото, за да извлечеш от него добро. — От полза е горският да поприказва с бракониера. — Лоцманът трябва да поразучи пирата — пиратът е подводна скала. — Опитвам обесника, както лекар опитва отровата.“ Не можеше да му се възрази. Всички бяха съгласни с капитан Клюбен. Похваляваха го, че у него няма глупава дребнавост. Кой би дръзнал да го очерни? Правеше ли нещо, правеше го явно за „благото на службата“. Всичките му постъпки бяха напълно ясни. Нищо не можеше да, го изложи. Кристалът не би могъл да се опетни, дори и да иска. Това доверие беше справедлива награда за дългогодишна почтеност — отличие за честно спечеленото име.

Каквото и да правеше сийор Клюбен, каквито и да изглеждаха неговите постъпки, лошото у него се смяташе добродетел; той беше безпогрешен; освен това говореше се, че той е много предпазлив: от тая или оная връзка, която за друг можеше да бъде подозрителна, честността му се измъкваше с подчертана ловкост. Славата за неговата ловкост се съгласуваше напълно със славата му, че е простодушен без никакво противоречие и съмнение. Срещат се простодушни хитреци. Това е една от разновидностите на почтения човек — от най-ценните разновидности.

Сийор Клюбен беше от тия хора, у които приятелският разговор с някой крадец или злодей се приема като нещо естествено — те са проучени, разбрани, още по-дълбоко уважавани и общественото мнение им смига одобрително.

„Тамолипас“ беше натоварен. Готвеше се за път и скоро щеше да вдигне котва.

Веднъж, във вторник вечерта, Дюранд пристигна в Сен Мало още по светло. Сийор Клюбен, прав на мостика, наблюдаваше маневрите на парахода при влизането му в пристанището и забеляза край Малкия залив на пясъчния бряг между две канари, на съвсем пусто място, двама души, които разговаряха. Насочи към тях далекогледа си и позна единия. Той беше капитан Зуела. Изглежда, че позна и другия.

Другият беше едър, леко прошарен. Носеше цилиндър и строго черно облекло. Навярно беше квакер^[1]. Свеждаше смирено очи.

В „Странноприемницата Жан“ сийор Клюбен научи, че „Тамолипас“ се готвел да отплава след десетина дни.

По-късно стана известно, че сийор Клюбен е събрал и някои други сведения.

Вечерта той отиде при търговеца на оръжие на улица Сен Венсан и го попита:

— Знаете ли какво е револвер?

— Да — отвърна търговецът.

— Това е пистолет, който умее да поддържа разговора.

— Наистина, запитва и отговаря — И възразява.

— Точно така, господин Клюбен. С барабан.

— И пет-шест куршума.

Търговецът полуотвори крайчеца на устната си, цъкна с език и кимна в знак на възхищение.

— Добро оръжие, господин Клюбен. Вярвам, че ще си пробие път.

— Искам един револвер с шест куршума.

— Нямам.

— Как така вие, търговец на оръжие, да нямате?

— Нямам още такава стока. Знаете ли, тя е нещо невиждано. Новооткритие. Във Франция продължават да произвеждат само пистолети.

— По дяволите!

— Няма я още на пазара.

— По дяволите!

— Имам отлични пистолети.

— Искам револвер.

— Съгласен съм, че е по-добро оръжие. А, чакайте, господин Клюбен…

— Какво?

— Мисля, че точно сега в Сен Мало има един — на старо.

— Револвер ли?

— Да.

— Продава ли се?

— Да.

— Къде?

— Мисля, че зная. Ще проверя.

— Кога ще можете да ми дадете отговор?

— На старо. Но добър.

— Кога да намина пак?

— Ако ви сдобия, ще ви сдобия с добър револвер.

— Кога ще имам отговор?

— При следното ви пристигане.

— Не казвайте, че е за мене — предупреди Клюбен.