Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Войводата е воювал за човечност

— Господин Хайтов, сега, ако бихте писали книгите или сценария за капитан Петко войвода, бихте ли променили нещо?

— Нищо не бих променил, защото и книгата, и сценария са съобразени с фактите, а фактите не бива да се видоизменят или, не дай си боже, парфюмират. Суровият живот на Петко войвода е един суров за българина урок: който разбрал — разбрал, който не — да си тегли последствията.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид най-главното, че Петко войвода се е борил за правда срещу тираните, все едно дали са турци, власи, каракачани или българи, че за него водораздела между едните и другите е била човещината. Как иначе да си обясним, че той при свободна България става закрилник на изпадналите в нужда турци, което стана, между впрочем, и повод филмът да бъде гледан малко накриво от критиката и не само от критиката… Ако не знаете, сега ще ви кажа, до пущането на филма на екран никой от Секретариата на ЦК не беше го гледал, защото вече се знаеше какво ще види. От художествения съвет, на който филмът беше приет, до неговото пущане минаха три месеца, но преди това беше доста добре оплют, през което време имаше различни опити за „скъсяване“ на някои сцени и оценки, като например тази с вдигането на знамето с надпис — „те продадоха България“, сцената със Стамболов и пр. В края на третия месец дойде лично Иван Славков да види филма и той бе, който по телефона нареди да бъде програмиран. Живи са, както се казва, героите — и Славков, и режисьорът Чернев, и продуцентът Петров и пр., те знаят, че говоря истината.

— Друго какво не допадна на ЦК?

— Нека да сме точни: на някои от ЦК допадна и застанаха зад филма, на други не допадна и те задържаха филма. Не им допадна например, че за пръв път, откакто имаме родна кинематография, турците не се третираха като отделна, омразна, дефектна порода хора, тирани и са наравно с българските герои във филма, не по-малко способни на храброст и благородство, на достойнство и човещина.

Ако някои от нашите ръководители бяха гледали филма по-внимателно, може би нямаше след това да предприемат насилственото сменяване на имената сред тюркоезичното население у нас, което беше една чиста авантюра, за която сега плащаме скъпо и прескъпо и не зная дали някога ще се наплатим.

— Защо?

— Защото авантюрата на тримата се приписва сега на цял народ.

— Кои са основните виновници за това?

— Главно подмазвачите интелектуалци, които имаха по туй време монопола по „генерирането“ на идеите, но Т. Живков е, според мене, в голяма степен жертва на тези недозрели идеи и по намалената през последните му години интуиция.

— Вие сам не бяхте ли сторонник на възродителните процеси в Родопите, особено като главен редактор на сп. „Родопи“?

— В Родопите, сред българите мохамедани — Да. Винаги съм смятал, че те не бива да загубват своята национална самобитност, но за турците винаги съм бил наясно: никакви кръщавки и дори никакви опити.

— Ако бяхте изразили това свое мнение по-своевременно, навярно би имало някакво значение.

— Акцията за турските кръщавки дойде за целия народ включително за мене, като гръм от ясно небе. Едва ли е имало повече от пет-шест души по върховете, които да знаят какво и кога се е решило по този въпрос.

— А кога разбрахте?

— Когато разбрах аз си казах мнението. Мога да ви покажа „документ“. Ето ви един брой от сп. „Идеал“, литературно издание, което излиза в Татарстан — бившата СССР, кн. 3–4. На стр. 31–33 е поместен очеркът на поета Тауфи Анди под заглавие „Облак над страната на розите“. Това е един пътепис за посещението на поета Айди в България през есента на 1987 година, когато той ме намери в почивната станция във Варна и взе от мене интервю, като започнахме с филма за капитан Петко войвода.

Ето част от неговите въпроси и моите отговори:

„Въпрос: Вярно ли отразява българската литература действителността?

Отговор: Според мене — вярно, но само отчасти.

Въпрос: Вие сте автор на сценария на историко-художествения филм Капитан Петко войвода. В него са показани дружеските взаимоотношения между Петко и турците, което предизвика горещо одобрение сред представителите на националните малцинства, особено сред мюсюлманите в България. Във филма именно турци се опитват да спасяват Петко от жандармските изтезания. Трудно ли беше такъв филм да «пробие», да излезе на екран в разгара на антитурската кампания?…

Отговор: (след кратка пауза): Да, беше доста трудно, но аз съм доволен, че моите усилия се увенчаха с успех и че макар с исторически сюжет, аз изказах отношението си към това, което ставаше.

Въпрос: А как вие се отнасяте към смяната на мюсюлманските (на турците) имена и фамилии?

Отговор: Беше необмислена постъпка, която издигна психологическа бариера в отношението между двете етнически групи. С увереност мога да кажа, че нито един истински писател не одобри тази акция… Мисля, че политическите промени в България през последните години позволяват най-сетне да се публикуват опасните слова на известния български писател.“

— Никога не съм чел за това във вашите изявления, въпреки, че много пъти са Ви обвинявали в национализъм.

— Не е имало нужда защото при сегашната обстановка то би се протълкувало превратно, а сега ви го казвам, защото е вързано с годишнината на Петко войвода. Все едно, Петко войвода има една заслуга, която никога досега не е била изтъквана и време е да стане известна: това е, че не за пръв път т.нар. велики сили, използват, българите мохамедани, за да раздрусат страната ни кога с въстание, както при Петко войвода — въстанието на Сенкрер, кога чрез опити за обособяването им като „малцинство“ — както се наблюдава сега.

Тогава (през 1878 година) Петко войвода им попречи сега ме радва, че самите българи мохамедани вече и умеят да се бранят. (Не случайно 143 000 от тях заявиха миналата есен по време на преброяването своята българска принадлежност.).

Ето това заслужава да си припомним по случай кръглата годишнина на Капитан Петко войвода: той е бил не само юнак, не само правдоборец, готов да мре за свободата на България, но той е бил и широко скроен, прозорлив мъж, за когото името и вярата никога не са били прегради за човещината.

в. „Нов живот“ — 17.IX.1994 г.