Николай Хайтов
Троянските коне в България (17) (Книга първа)

Националист — това е нормалното ми агрегатно състояние

— Г-н Хайтов, вашият живот минава като че ли в постоянни литературни и исторически полемики. Казват, че това се дължи на съзнанието ви за непогрешимост.

— Аз наистина участвах от 1976 година насам в много спорове и препирни, но това съвсем не се дължи на съзнанието ми за „непогрешимост“. Просто съм се опитал кърпя кожуха на одрипавялата истина и така се сблъсках с някои много влиятелни в онуй време археолози, историци, езиковеди и литератори, някои от тях членове на ЦК.

— Защо се протакаха толкова споровете ви с тях? Ако не се лъжа, спорът за гроба на Левски се проточи с години?

— Защото те бяха идеологически по-силни. Повечето бяха академици, професори, активни борци и членове на ЦК.

— Вие участвахте и в дискусии, свързани с българите мохамедани.

— Сблъскването ми с историците всъщност с това започна, за ролята на българите мохамедани при потушаването на Априлското въстание. Мнозина автори бяха усвоили версията, че родопските помаци са „потушителните“ и палачите на туй въстание. Опитах се да им докажа, че това е уйдурма. Априлското въстание е потушено с редовните и мобилизирани военни части. Това бе предметната част на спора, а същината му е в многопластовия и с чисто съвременно политическо звучене подтекст.

— Твърдите, че българската история след 1946 година е била „марксизирана“ и фалшифицирана?

— И децата вече знаят, че в името на социалистическата интеграция националното самочувствие на българина трябваше да бъде „забърсано“. Опитите за фалшификации на историята ни през 50-те години могат черно на бяло да се видят — това са публикувани книги, които все още могат да се намерят в библиотеките. Аз съм писал за тях в моя „Дневник — книга втора“, отпечатана 1985 г. Лошото е друго, че фалшифицирането на историята ни продължава и сега. Прочетете „Записките по история на България 681–1878 г.“, издание на Министерството на образованието, особено втората част, и ще се убедите. Но, общо взето, това поредно покушение срещу българщината не успя да ни извади от традиционното ни равнодушие.

— И все пак, кои от тезите ви намирате за недостатъчно защитени?

— Може да се спори например дали двама или трима души са участвали в изравянето на обесения Левски от Позорното гробище на София: дали поп Кръстю Стоилов е главното действащо лице в тази операция, или епитропът на църквичката „Св. Петка Самарджийска“ Такия Теодоров, но главното, основното, препогребването на Левски там не подлежи на съмнение…

— Кое ви дава подобна сигурност?

— Сигурността произтича от това, че местонахождението на гроба на Левски е обявено във в. „Мир“ на 6 март 1937 г., че се намира в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“. След това още два пъти е документирана тази „новина“, а през 1956 година на същото място се открива така „предсказаният“ скелет на Дякона… Какво по-сигурно от това?

— А в езикознанието кои от вашите позиции смятате за недоказани?

— Трудно е засега да се определи колко време ще е необходимо, докато успеем да подменим всичка български думи с чужди (това по бул. „Витоша“ в София е вече направено), но че подмяната върви с пълна е очевидно.

— Вие сте здраво свързан с Родопския край. Какво не би трябвало да се изпуска от неговата история в един съвременен учебник?

— Не би трябвало да се изпущат (особено когато министърът на образованието е родопчанин) научно установените факти, че от VI век насам Родопите са напълно славянизирани, а това определя етническия облик на по-голямата част от тази българска покрайнина, чието население говори майчиния си, български език. Не се говори на български език в една голяма част от Източните Родопи, където свареното местно население е така размесено с настанилите се по време на Османското нашествие тюркоезични колонисти, че само един Господ може да различи кому каква кръв тече в жилите. Но „кръвта“ не е в момента от практическо значение, а езикът и религията са, които определят и националното самосъзнание като „турско“ или „българско“. За изповядващите исляма родопски жители, които говорят турски и се чувстват турци, работата е ясна. Много по-сложно е положението на българите мохамедани, на които майчиният език е чисто български. За тях се води сега тихомълком битката какви да се „пишат“, назовават и смятат…

— Не е ли пресилено да се говори за „битка“?

— Може да е пресилено, но това са хора, разпъвани сега на кръст: ислямът ги тегли към едно самочувствие, езикът им — към друго, затова е и борбата за езика. Не зная дали ви е известно, че неотдавна родни езиковеди теоретици „откриха“, че родопските „помаци“ имали различен от българския език. Разискван е този въпрос на един семинар, организиран от фондация „Отворено общество“. Главният застъпник на това неочаквано откритие е завеждащата катедра „Етнология“ при Софийския университет. Разбирате ли как светкавично се отразява политическата конюнктура на нашите „храни Боже“ професори? А вие ме питате защо е преминал животът ми в полемики и препирни. Ами ето защо: едни фалшификатори си отидат, други идват и се не свършват.

— Когато започна тъй нареченият „възродителен процес“, много хора се срамуваха „да се нарекат българи“. Смятате ли, че подобна ситуация има и сега?

— Ето какво ще ви кажа: тъй нареченият „възродителен процес“, протекъл в края на 1984 г., началото на 1985 година, който се изрази в насилствена кръщавка на етническите турци, е едно, а истинският възродителен процес, започнал отпреди сто години (началната дата е 1885 година), е съвсем друго! Смесването сега на двата процеса се прави нарочно, за да се опорочи и опозори истинският възродителен процес, протекъл главно с помощта на просвещението и културата. А колкото до въпроса ви има ли сега хора, които да се „срамуват“ да се нарекат българи, ще ви кажа, че такива сред българите мохамедани все още не съм срещал, но хора, които да се страхуват — да! Такива се срещат на всяка крачка… Друг е въпросът дали си го казват.

— Наричали са ви националист. Какви са основанията за това?

— Аз съм наистина националист — и преди, и сега. Това е нормалното ми агрегатно състояние. Имам пред очи обяснението на това понятие в енциклопедията на братя Данчеви, което гласи: „Явно предпочитание на всичко което е свойствено на нацията, на която принадлежим“. Понятието „националист“ стана за българина позор, когато започнахме след септември 1944 година да пълзим пред Тито и да въртим опашка пред социалистическия интернационализъм. И макар това време да отмина, въртенето на опашката продължава. Беше се изказал дори един генерал, че армията трябвало да се освободи от „национализма“: Но, кажете ми, за какво би отишъл един войник на смърт за Отечеството си, ако не го обича? Ако би се изкоренил „национализмът“ в армията, та то не би имало никаква полза от такава денационализирана армия.

— ИК „Хр. Ботев“ се кани да издаде ваша книга за Левски. Има ли в нея изненади?

— Позволете ми да не отговарям на този въпрос, да урочасаме издателството.

— Като че ли писателят Хайтов дълго остана на заден план в сравнение с публициста?

— Така е, но когато земята под краката ти гори, по е нормално да стъпчеш огъня с каквото намериш, вместо да измисляш добродетелни герои и остроумни есета. Героите и есетата са за предпочитане, но аз падам малко пожарникар, макар да съм се убедил, че нашите български „пожари“ са неугасими.

— Като човек врял и кипял е обществения живот, ще си позволите ли да направите някои препоръки на днешните „културтрегери“?

— Препоръки се правят, когато съществува макар и малка надежда някой да се вслуша в тях. Не виждам хора, още по-малко „културтрегери“, които да са си запазили способността да се вслушват. Овластеният българин, независимо към каква партия се числи, оглупява (с малки изключения) още с поемането на кормилото…

— Не е ли силно казано?

— Никак. Вземете проблемите, свързани с книгоиздаването. Затиснаха българската книга с непосилни наказателни данъци и тя изчезна. Ще кажете: пазарна икономика! Не е това пазарна икономика — да оставиш сериозната литература да се бори за оцеляването си с порнокнижнината, обслужваща онанизма! Де го има това, в коя цивилизована страна? Нима литераторите, които сега ни управляват, не знаят това, та е потребно да ги подсещаме, че върху родната литература най-вече се крепи националната култура, а оттам и националната ни самобитност?

— Последен въпрос — чуха се възражения относно описаната от вас среща на дисиденти с А. Луканов на 13.Х.1989 г. Точен ли бе разказът ви за нея?

— Абсолютно точен.