Николай Хайтов
Троянските коне в България (140) (Книга първа)

Без човещина светът ще изчезне

— Кой от многото проблеми, свързани с кризисната обстановка у нас, г-н Хайтов, смятате за най-болезнен и нетърпящ отлагане?

— Осъзнавайки важността на икономическата проблематика, мисля, че дори нещата в материалната сфера в стратегически план отстъпват по важност на болестните процеси в духовната сфера, в която процесите и промените, макар и по-безболезнени на вид, са необратими.

Опасно разранена е в момента душата на българина, а оздравяването й е ключов проблем и за решаването и на останалите въпроси със сиренето, хляба, производителността и т.н. Сгазената нравственост, рухналите морални задръжки, затъпканите национални ценности и идеали, това а най-болезнените проблеми, а не просто „Структурната реформа“. Структурната реформа е функция от моралното равнище, на което тя ще се решава сега и в бъдеще.

— Оздравяването на морала, доколкото разбирам, е за вас проблем от първа величина.

— Хаосът кога възникна? Когато бе сгазена закоността. Тогава се появи корупцията, започна големият обир. Отхвърча тапата на бутилката и злият дух излетя от нея. Как ще озаптим сега тая отвързана стихия, наречете я корупция, наречете я мафия, както си искате? Само със сила? Но трябва някой да приложи силата, закона и да понесе рисковете от това. Да понесе и изкушенията да бръкне и той в меда. А това е по силите само на хора с морал и чувство за дълг към обществото, хора, способни да сложат спирачки на собствения си ламтеж. Помислете, и ще видите — нищо свястно не може да започне без поне малко добронамереност, честност и дълг. Казано накратко — без поне малко човещина… Нравоучително звучи, нали? Отвратително, необичайно, но е така.

— Не бих казал.

— И да го бяхте казали, не бих се изненадал. Вие сте се родили след 1947 г., когато думата „човещина“ изчезна от вестниците и учебниците и се появи само веднъж през 1986 г. В едно есе на акад. Ефрем Каранфилов, за да изчезне след това отново, дори до днес. Посочете ми в кой вестник сте забелязали напоследък това пропъдено от езика ни понятие? Ако си помислите, че това е случайност — лъжете се, това е симптом за потъпкването на цялата ни традиционна, осветена от вековете общочовешка, библейска, да я наречем, нравственост отпреди сталинизацията на страната ни след 1943 г. Коя беше главната добродетел през това време? Вярност към Партията. Ето, така бяха оперирани вътрешните органи на поколението политици, което отвърза корупцията и се натъпка с чужди пари.

— Забравяте, че явлението, т.е. корупцията, не подмина нито една от държавите със сходна с нашата съдба от предишния Източен блок.

— Да, но забравяте съизмерението. В една Чехия например инфлацията не можа да прескочи 8-те процента, а у нас стигна над 1500. В Словакия — същото, в Унгария нещата в общи линии останаха под контрола на държавата, т.е. законността, но то е, защото католицизмът в тези страни не допусна да подмени традиционния морал с болшевишките норми за гражданско и личностно поведение.

— Ако е за човещина, не виждам много-много да се говори и сега, когато става дума за печата.

— Добре, че сте го забелязали. Една от големите загадки за мене е защо в сферата на морала не бе направено нито едно организирано усилие за възстановяване на потъпканите от времето традиционни ценности. Напротив, дори и в остатъчната им форма. Тези ценности сега усилено се подменят с чужди. Забравихме си песните, езика, литературата. Кой идеал сочим ние сега на младежта? Кажете ми? Всеки да избира от телевизионната серия каквото му се хареса. Отечеството не е вече идеал — добре. Държавата — също, проявите на доброта будят учудване, състраданието — смях, мъжеството ни препраща към хайдушките времена, смятат се за отживелица. Кое остава, питам? Какви са новите нравствени опори? Никой не ти казва, не продумва. Границите между добро и лошо, между слава и позор са така размити, че се плакнем само в една мътилка на търсене уж, на избор уж и човек се чувства като обрулено листо, без опора, без цел и посока. Защо самоубийствата на тези, които не намират смисъл в живота, се увеличават скокообразно? Защото единствената цел, която повече хора сега преследват — забогатяването на всяка цена, не може да ни доведе до нито повече от самоизяждането.

— Изходът, според вас?

— Аз нямам самочувствието на Мойсей, който е повел някога своя народ към спасителния изход, но зная със сигурност, предусещам го с всичките си сетива, че не може да очакваме при подобен на сегашния духовен разпад човещината да се възроди и да дръпне напред претоварената с толкова грехове и грешки обществена машина.

— Коя обществена сила виждате начело на една оздравителна инициатива, да не употребявам думичката обновление, като знаем колко е износено това понятие?

— Това са хората, които все още носят доброто в себе си, независимо дали са във властта, или са вън от нея. Фактът, че по отношение възстановяването на законността през изминалата година беше отбелязан напоследък, говори, че възможностите в това отношение не са отчайващо пропилени. Едно само ме смущава — че всичко е предоставено на властта, в крайна сметка на едно министерство, но липсва с малки изключения гражданската обществена инициатива.

— За личната говорите или за организираната?

— И за двете. Т.нар. интелектуалци, общо взето, мълчат, а е известно, че без участието на интелигенцията (големия капитал на нацията, ако и той не е все още спазарен) оздравителните кърпежи няма да получат размах. Имаме пред очи историческия и нашия, и на съседните ни балкански и европейски общества.

Откъде започна нашето възраждане? От една „нишчица“ на Отец Паисий. Кой инжектира това възраждане? Хора на перото като Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Петко Славейков, Каравелов, Фотинов и кой ли още не. Те дават тласък и посока на възраждането, но преди всичко като нравствено оздравяване. Поучителното евангелие „Софрониево“ например, което си е един жив учебник по нравственост, е написано знаете ли кога?

— Началото на 19 век, доколкото си спомням…

— През 1806 година, когато в България вилнеят кръвопролитните кърджалийски ужаси. На пръсти се броят неограбените, неизгорените по това време села и градове. Всичко е опепелено и върху тази купчина пепел едно селско попче се залавя да вдъхне на хората вяра, упование, състрадание и справедливост. Гонят го, бесят го, бият го, но той си написва поученията на един завладяващ сега български език. И преобновява основите на възрожденския морал на българина.

— По същия ли апостолски начин смятате, че преобновяването на морала би могло да стане и сега?

— В ерата на телевизията механизмите за обществено въздействие са напълно различни от ония през софрониевското време. Тогава всичко се е надържало на книгите и устната проповед. Сега превъзпитанието на човека е главно в ръцете на електронните масмедии, като се има предвид, че родното училище напоследък открито абдикира от това си много важно предишно задължение.

— Вярвате ли наистина в силата на превъзпитанието?

— Какво има тук да се вярва, когато силата му е доказана още от спартанците, след това от римляните, по-късно го потвърждават, и то блестящо, османците, които демонстрираха на човечеството най-съвършенната технология за преобразяването на човека — еничерството. Ами по-новите примери — да изброявам ли — и най-новият с адептите на болшевизма, която сега под една иди друга окраска ни разплакват (с извинение) майката. Трите велики сили: училището, печата и телевизията, ако бият в една цел, за броено време могат да превърнат сегашните млади в орангутани и обратно. В орангутани или в каквото си поискат. И то само с помощта на тъй приятните за всички ни ежечасни мозъчни промивки.

— Не пренебрегвате ли закодираните в човека наследствени генетични заложби?

— Когато е за градеж в човека — вродените заложби могат да бъдат голяма пречка, но щом е за разграждане, за отприщване на тъмните нагони, вродените задръжки са от много малко значение.

— И тогава?

— Ако повече хора съединяват своите „капчици“, т.е. идеи усилия, за омекотяване на политическия монопол върху информативните и образователни потоци, това не е невъзможно. Има страни, които са вече намерили тоя баланс. Междувпрочем, битката за овладяване на информационните потоци се води денонощно, кръвно и безкръвно, по цялата планета и в крайна сметка тази битка ще определи съдбата и на стопяващия се пред очите ни български народ.

— Ако сега се появи един Паисий, каква мислите, че ще бъде съдбата му.

— Ще споделя, струва ми се, съдбата на своята История. Пък и триста паисиевци дори да имахме, не се ли обединят зад една държавническа; спасителна идея, трудно е да се очакват светли бъднини. А точно в това е главната беда — разединението, „автоматизацията“ в интелектуалните среди — или да го кажем на по-съвременен език — всадената вече сред нас омраза и възникналите, а и насъсквани противоборства и лишаването наличността от изпробваните с времето традиционни опорни точки. Хаосът и разрухата в душевността.

— Всичко ли е загубено?

— Ако смятах, че всичко е загубено, не бихме седнали да разговаряме. Ето, най-новите социологически данни говорят за едно възстановяване интереса към българската литературна класика. Това не е само от носталгия. Хората търсят вътрешната опора — връщат се към провереното, познатото. Това означава, че литературата ни има бъдеще, че изкуството е насъщна потребност, а традиционната ни култура не е за изхвърляне. Че в тая култура и главно в езика е внизана и съдбата на България.

— Чувам сега, че на вашия съюз на писателите му вземат сградата.

— Сградата се реституира, но съюзът остава. Това е засега достатъчно. Той ще надживее бурята.

— Не се ли виждате макар отчасти в ролята на Дон Кихот?

— Всеки писател е малко или много Дон Кихот, иначе литература не се прави. Писателят трябва да вярва. Длъжен е, защото основната му роля (както по-светли умове са го изрекли) е да „поддържа светлите човешки надежди“. Дон Кихот е сега в реанимацията, но той ще излезе оттам, отново ще запрати копието си към дървените криле на вятърните мелници и отново ще бликнат осланените надежди за очовечеването. Защото без Човещината светът ще представлява само една топка изстинало желязо.