Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Изтървем ли България — изтървали сме всичко

— Как се чувствате, г-н Хайтов, в компанията на дълголетниците? Какво е състоянието на духа и емоцията след 75 години интензивно живян живот?

— Връх Св. Илия в околностите на родното ми село, който всяка сутрин изкачвам, когато съм там — все още не ми се е опрял — значи всичко е все още почти нормално.

— Кажете нещо неразказано досега за себе си, за човека и твореца? Може би нещо за родителите си, за хората, въвели ви в живота?

— За майка ми и за баща ми ще кажа, че това бяха хора от друг свят. Баща ми намира чанта с лири край реката, където се бил окъпал един пътуващ търговец и макар, че оня се бил загубил по пътя си, настига го и си му ги дава Вместо да си ги прибере, както е нормално за нашето време (още по нормално — насила да му ги вземе). За майка ми — все още не съм намерил най-топлите, най-точните думи, за да разкажа отчасти за нейната човещина. Те бяха от „господювите хора“, които са вече археологическа рядкост.

— Какво мислите за жената, за българката? Къде е мястото в сърцето на писателя на другарката му по съдба Жени Божинова?

— Българката беше някога стълба на народните традиции, връзката между поколенията, сега е дойна крава за деца и внуци. А за жена ми, като питате, да ви кажа — тя преведе много повече хубави книги, отколкото аз съм написал и не знам, дали не свърши по-хубава работа от мен в литературата. Да не говорим, че тя е неизменния, свирепия редактор на всичко, дето съм написал.

— Какво не може да даде българинът на своите деца?

— Слабо могат родителите да повлияят на своите деца, защото всичко младо е в лапите на телевизията. Тя ги учи, тя ги покварява, тя им изтрива от главите съзнанието, че са българчета. Ако родителите знаят какво точно става с децата им, те трябва да се обединят, да съборят сградата на Сан Стефано, да сеят мястото и три години с ечемик и на четвъртата година да вдигнат една нова, действително национална телевизия.

— Къде свършва Хайтовото Сътворение и от къде започва неодушевеното понятие Природа?

— Понятието Природа е безкрайно. Целият всемир е Природа, но живата природа на земята много бързо се ж. [???] Идете в Сахара и ще видите как природата умира. Идете и в Родопите и ще видите, че там 40 процента от всичките иглолистни насаждения съхнат, а останалите 60 процента са подложени на сеч и опустошение. На мен не ми остава друго, освен да си измислям една нова, красива, неизменна и вечна Природа.

— Казват, че сте несговорчив човек. Как се приемате като управник на група обществени дела?

— За мен, какво ли не се говори, но е по-хубаво да се говори. Спре ли едно име да прошумява от време на време — не е на хубаво. Или нищо не прави, та няма кой да го одумва, или е вече умрял. Така че, нека кому каквото е на сърце, да си говори.

— За Николай Хайтов са изприказвани вълноломи от думи. Те се движат от „разпни го“ до „осанна“. Сега, във времето на битката за кокала, къде сте Вие? Според морала и гражданската си позиция.

— Не се е пръкнал човек на земята (да не говоря за България) да се е опитал тухла върху тухла да положи и да не се намери някой да ги събори. Завистниците и бездарниците у нас са единствената движеща велика сила. Тази сила не е способна на нищо, освен да оплюва, руши и ръмжи. А когато сложиш някого на мястото му, сърдят се: „Гледайте, колко е авторитарен!“. Какво лошо има в това, ако са ти поверили да разчистиш един затрупан кладенец (съюза на писателите, където има нахвърлени умрели кучета, натрошени стъкла и какви ли не боклуци и някой те учи да пипаш с два пръста.

За тая работа са потребни лопати, търнокопи, барамини, цинкови кофи за изтегляне на помията, железни куки за вадене на мършата и здрав нос да издържа на вонята. Това са все неделикатни авторитарни методи, но там е работата, че няма други способи за разчистване — чрез заливане, да речем, с малко парфюм. Аз не се стряскам от думата „авторитарен“, нито ме упойва думата „демокрация“. Никога свободията не се е покривала с демокрацията. За редовните хора — свободията е проклятие.

— Кого бихте заплюли на площад „Народно събрание“, без да ви мигне окото?

— Никого не бих заплюл. Това не е в моите рефлекси — изхабяването на такова ценно нещо като плюнката за мокрене на ламаринени конструкции. Има достатъчно дегенерати да плюят и не само пред Народното събрание, а главно по вестниците.

— Какво мислите за народа ни? Имат ли основание онези, които го ругаят за всеобщите ни несгоди?

— Нашият народ е по силата на обстоятелствата народ-мъченик (както всеки малък народ). Основната му беда е неговата лъжеинтелигенция, която го излага, предава, съсипва и систематично му набива в главата, че е негоден сам да си върже гащите. Криво или право, народът си беше направил едно прилично селско стопанство, защо му го сринаха по този дивашки начин, преди да са му дали време да си направи ново, по нов „пазарен тертип“.

Аз не мисля, че националната разруха е последица от лошите черти в националния ни характер. Трите четвърти от разрухата, която изживяваме се дължи на планирания от външни и вътрешни сили хаос, за да ни превърнат по-лесно в бананова република.

— Вие живяхте и живеете в три свята, разграничени от датите Девети септември и Десети ноември. Как се аклиматизирате към тях?

— Аз съм балканско чедо, свикнало на ветровете и фъртуните и почти винаги успяват да се аклиматизирам.

— Какво Ви кара непрекъснато да човъркате общественото съзнание. Напоследък не го правите. Има ли опасност нещо да проспим?

— Правя го непрекъснато, но вие не успявате да прочетете всичко, което съм написал в последно време. Аз бода кога с копраля, кога с шибучица, във всеобщия хаос — това е капка в морето. Гърмящото желязо има сега думата, а не проповедите и словото.

— Левски и литературата — нещо не се получава. Защо ни е толкова близък, а ние сме толкова далече от него? Какъв е този феномен?

— Саморазправата с костите и паметта на Левски, започнала през 1966 година (полека и внимателно), сега е в пълен ход. Ако бъде направен и филм за Левски по сценарий на Радой Ралин, със светлата памет на Апостола ще бъде свършено. Той ще бъде морално обесен, този път завинаги. Това не е предположение, а предупреждение.

— За какво Ви плаче сърцето, когато гледате народа ни от висотата на 75-те години?

— Плаче ми сърцето за един ръководител на държавата, честен като Петко Каравелов и силен като Стефан Стамболов.

— Към кого трябва да се обърне българският писател?

— Ще ми се да отидем при селянина. Каквото и да си е взе българският селянин, той ще бъде голямата Аврамова жертва. От него ще се очаква да пълни държавната хазна с тая разлика, че ако досега му е стигала по една кожа, отсега нататък ще се наложи по два пъти на година да го стрижат и по веднъж да го дерат.

— Какъв се чувствуваше — българин или космополит? Един от неудачния народ или гражданин на света?

— А Вие за какъв ме смятате — за глупак или за нормален човек? Ако съм Ви дал повод — кажете. Аз съм изходил досега целия цивилизован и нецивилизован свят и такова животно, наречено „космополит“ все още не съм срещнал. Да повярваш в космополитизма е все едно да повярваш в комунизма. От претъпкания с тъмни нагони човек никога не може да стане идеалното ангелче, наречено „космополит“. Някои го пропагандират, но то е, за да се прехранват. Космополитизмът е най-голямата засега заблуда за объркания българин. Космополит е землякът проф. д-р Николай Василев — него питайте за космополитизма. Светът пет пари не дава за нас — това хубаво го запомнете и аз се гордея, че съм все още с пълно съзнание, за да не се лъжа в това. Изтървем ли собствената си родина — изтървали сме всичко!

в. „Отзвук“, Смолян — 15.IX.1994 г.