Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Канатица (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2013 г.)
Източник
voininatangra.org

Издание:

Николай Хайтов. Троянските коне в България. Книга първа

Издателство „Христо Ботев“, 2002

ISBN: 954–445–809–3

История

  1. — Добавяне

Димитър Талев остава — да му мислят живите

Много от творците на българската литература, назовани в учениците „съвременни“, надживяха своите произведения, въпреки усилените опити за балсамирането им с помощта на свои и чужди. Един от малцината, избегнали неулимолимата Съдба, е авторът на „Железният светилник“, „Гласовете ви чувам“ и „Илинден“ — Димитър Талев. Доста са годините, които ни делят от деня, в който този майстор на прозата се пресели във Вечността. Много вода изтече от тогава. Светът около нас — оцелелите живи — на два два пъти се преобръща с главата надолу и все, още не се е наместил на двата си крака.

През това шеметно време, когато една натъпкана с кахъри година се равнява на 10—15 от мирновременните стари, когато ветровете духат много по-силно, а ръждите стопяват желязото много по-бързо, книгите на Талев храбро устояват на ноктите на времето, все така са интересни, вълнуващи и необходими. Именно необходими — защото докосването до тях ни преуверява в обновителната сила на художественото слово, повдига ни стъпканото самочувствие, а и малко от предишната вяра в звездата на боледуващата сега България.

Три са най-малко откроилите се във времето основни истини, свързани с творчеството на Талев.

Първата е, че талантливо написаната книга си остава най-трайното нещо в живомърдащият свят, редом с големите върхове в музиката и изобразителното изкуство.

Втората е, че за дълговечието на една литературна творба е без каквото и да било значение дали е писана в разкошен кабинет върху маса от махагон, или на коляно, в изгнание, както Вазов е писал „Под игото“, Ботев — великите си песни, а Талев — „Железният светилник“, на софрицата за ядене в едно мижаво село. Неговият пример доказва, че когато на таланта му дойде време да ражда, все едно дали е социализъм, или капитализъм, плурализъм или деспотизъм, творбата си идва по реда, за да изпълни своето, повече или по-малко, велико предназначение.

И най-сетне: когато Талев палеше „Железният светилник“, насрещните политически ветрове не вещаеха нищо добро нито за автора, нито за неговата нова книга. Коминтерновската „концепция“, че македонците не са българи, беше в най-тържествуващият си разцвет и не позволяваше, дори в исторически план, да се говори, че сме един народ. Насрещният политически вятър духаше, но Талев си пишеше. Събираха се тъмни облаци над пиринското население, треснаха и гръмотевици, но Талев си пишеше. Всеки би изгубил ума и дума, но широкочелият мъж със строгото лице ваеше своите образи, макар и без никакви изгледи написаното да се отпечата. Без да се озърта, ослушва, пресмята и приспособява, както по-чевръстите негови литературни събратя вече го бяха сторили.

Димитър Талев не отстъпи при цялата си политическа уязвимост нито сантиметър от суверенната своя литературна теория, от съвестта си, от овладялият го творчески нагон и болка за бъдещето на земята, която го е родила и отгледала.

Талев, по примера на Вазов, доказа с неувяхващото си творчество, че не може един писател да е истински, ако съдбата на народа му не е негова съдба. Така е и тъй ще бъде и в дните на всемирния телевизионен порой, който ни плакне денонощно и успешно се опитва да ни излъска и заобли като кокоши яйца. Всъщност, единствената надеждна преграда срещу този почти планетарен, обезличителен процес си остават комай книгите. Книгите-светилници като на Талев, съхраняващи не само образа на българина, но и тайната на неговото оцеляване.

в. „Български писател“ — 1.IX.1998 г.